Миналата седмица и тази възелът в Близкия изток започна да се развързва. Видяхме освободените израелски заложници и точно около тях се завърта една невероятна история, която режисьорът Том Шовал превърна в кино. Но това кино е много особено, защото животът непрекъснато го променя и редактира.

Това е финалът. Или поне един от финалите. Израелецът Давид Кунио и малкият му брат Ариел се завръщат след две години плен при “Хамас”.

Както си казахме, животът е най-великият разказвач.

Той, животът, заплита сюжета през 2012. Режисьорът Том Шовал търси близнаци за игралния си филм “Младост”. Но не какви да е. Иска да имат силна връзка, да бъдат едно. Накрая, след 200 кандидати, на кастинга влизат две обикновени момчета от кибуца Нир-Оз. Давид и Ейтан Кунио.

И в момента, в който влязоха, си казах “Това е! Това търсех!” Те имаха тази химия и хармония помежду си. Сякаш бяха едно цяло. Единият казва нещо, другият го чувства! До последната дума. Можете да видите и във филма: единият слага ръка на рамо – другият също! Почти в синхрон! За режисьора – истински дар!

Във филма “Младост” близнаците отвличат момиче, за да платят семейните дългове. Добрите намерения често водят до лоши дела – това е посланието. Но има един проблем.

Те не носеха и капка насилие със себе си. А и играеха за първи път. Сцените на насилието им се струваха много груби, особено на Давид. На репетициите чувствь ах, че сякаш изпитваше болка. Тогава ги заведох в един супермаркет и им казах: „Влезте и откраднете нещо!“ Нямаха дори спомен за подобна мисъл. Влязоха и се бавиха час и нещо, докато решат какво да откраднат. Накрая взели някакво кисело мляко. Все пак направиха го, но им беше изключително трудно. Много наивни, добродушни, абе добри момчета.

Защо са били такива? Дали заради живота в кибуц или защото са от скромно семейство на аржентински евреи с четири момчета?

И двете. Кибуцът бил хубава среда, много приветлива, сърдечна, отворена, много скромна. Основан на социалистическата идеология. И самото семейство: Кунио са сърдечно, много благородно семейство. Най-важното за тях е да бъдат заедно.

И те са заедно, в своя кибуц, на 7 км от ивицата Газа. До 7-ми октомври 23-та, когато нахлува “Хамас”. Давид е отвлечен с жена му и двете тригодишни дъщери, също близначки. Пак отвличане, но този път не на кино. Взимат в плен и по-малкия брат Ариел. Другият близнак Ейтан се заключва и спасява. През това време режисьорът е на писателски семинар в Берлин. Чак по обяд си включва телефона.

И сякаш ослепях от новините и съобщенията. Веднага си помислих за Давид и Ейтан. Когато се върнах в Израел, разбрах всичко. Бях смъртно притеснен. Знаете ли, почувствах нещо много странно. Аз самият почувствах вина.

Защо?

Казах си: „Какво, по дяволите, си мислеше преди 10 години, когато накара Давид да играе похитител? Аз ли създадох тази верига от събития“? Знам, че е ирационално, но толкова бях отчаян. Нямаше за какво да се хвана. Сякаш земята се разтриса и трябва да почнеш отначало. Но не знаеш откъде.

Постепенно решението идва: нов филм, този път документален. Животът реди сценария. След 52 дни Хамас освобождава жената и децата на Давид, но бившият актьор и брат му Ариел остават в плен. А режисьорът снима филма “Писмо до Давид” и все го допълва с нови и нови развития.

Дали филмът „Писмо до Давид“ беше и лекарство за Вас самия?

Да. За първи път почувствах екзистенциална криза. Питах се: Защо правя филми? Защо? Защо разказвам истории, ако реалността ще ги настига и ще прави с тях, каквото си поиска?

Каква беше основната тема: че насилието се римува?

Интересно казано. В Давид и Ейтан, тези близнаци, които са едно цяло, виждам алегория на киното и реалността. И те са братя близнаци, които не можеш да разделиш. Киното черпи от реалността, а реалността от киното. Съществуват едновременно. Ето Давид и Ейтан са разделени, и в киното, и в реалността. Трябва да ги върнем. Има насилие и в киното, и в реалността. Мисля, че това не са рими, а огледала.

Малко или голямо, реално или нереално, насилието се оглежда в друго насилие. Така ли?

Сякаш да. Например, във филма Ейтан казва, че жената на Давид не може да го гледа, защото ѝ напомня за нейния мъж. Много жесток момент! Поглеждаш нещо – и виждаш и хаоса, и красотата му. Те съществуват едновременно. Трябва да се справим с това.

Давид е освободен. Това хепиенд ли е?

Не знам дали е щастлив краят, но е краят, който си пожелавахме: Давид да се върне, както и Ариел, и всички останали заложници. Обещах на Ейтан, че в момента, в който те се върнат, пак ще отворя филма и ще променя края му. Казвах го на всяка прожекция. Сега съм щастлив да потвърдя, че ще се случи. Защото те се върнаха! Ще видим близнаците отново заедно. Това е велико!

Но още не сте се виждали с Давид, нали?

Не, още не. Той се върна преди три дни и е в болница, възстановява се, срещна се със семейството. Видяхте снимките. Гледах репортажите и плаках, защото е невероятно и трогателно. А когато кацнах в София, получих съобщение от Давид.

Как така всичко е толкова мистериозно около този филм и Вас?

Не знам! Мисля, че има нещо общо между мен, Давид и Ейтан. Чувствам се като третия близнак. Имаме специална връзка. Например, Давид срещна жена си на снимачната площадка на моя филм. Сякаш всичко е свързано в толкова много точки.

Публична прожекция тук в София беше отложена заради петиция срещу нея. Какво мислите за това?

Ами, не знам. Малко съм тъжен. Разбирам защо хората изпитват гняв по политически причини. Но моят филм не е свързан с това. Той е личен, за връзките между човешките същества и как да се справим насред катастрофата на войната. Всеки може да се идентифицира с това. Затова не знам защо трябва да се заглушават тези гласове или истории. Надявам се, че авторите на петицията, ще могат да гледат филма и сами да се убедят.

Във Вашия филм я няма Газа. Ако направите римейк, ще я включите ли, след като там 67 000 души загинаха, повечето от които цивилни?

Трагедията е огромна, но самият филм е за нещо толкова специфично и уникално, че не може да обхване по-голяма тема като тази. Има очакване, че ако един филм е поставен в политически контекст, трябва да реагира на всичко. Това просто не е възможно.

Извън филма, тази масова трагична смърт в Газа не е ли част от огледалото на насилието, за което говорихте?

Ако киното има мисия, тя е да накара хората да си задават въпроси. Къде живеем? Как реагираме? Можем ли пред моя филм да видим случилото се в Газа? Да разберем повече? Ако филмът го направи възможно, ще бъде чудесно… Иначе, тези две години опустошителна война по трагичен начин показаха, че единственият начин да живеем в този регион е да сключим мир с всички и да живеем в мир.

И накрая, в света на скритите връзки на Том Шовал се намесва и България. И не само с фестивала „Синелибри“, организирал прожекцията.

България е важна за мен. Имам добър приятел, Мирослав Пенков. Смятам го за един от най-големите писатели на поколението. В неговия роман „На изток от запада“, без преувеличения, видях нещо от изразителността на Чехов. Изпитах дълбока радост. После имах удоволствието и честта да се срещна с него и станахме приятели. И сега съм още по-сигурен, че притежава тези качества. Той ме запозна с българските традиции. Идвам в София всеки три месеца и работим заедно по нов проект. Виждам много прилики между израелци и българи в темперамента, любовта към живота, социалното чувство. Така че, да, България е в сърцето ми.