Смелото сърце на Георги Пеев - репортаж за един шампион

В момента, когато Георги Пеев стъпва на световния връх, сърцето бие силно. То е на друг мъж. А бъбрекът - на майка му. Пътят дотук е дълъг. Сега е шампион по плуване на 100 метра бруст. Но той би казал, че по-скоро е шампион в играта на живота.

"Спортът за мен е средство повече. Ако щеш, дори средство за възпитание. Сина ми го възпитавам да спортува. На мен като ми писне от всичко, най-много обичам да изляза, да сложа едни слушалки в ушите, да тичам, да се откъсна. Беше кофти, че като бях много зле, със сърдечна и бъбречна недостатъчност, нямаше как. Аз не можех да кача стълбите до вкъщи, камо ли да спортувам. Беше тежко. Но нещата се промениха в добра посока."

На 35 години Пеев разбира, че се нуждае от две трансплантации. Първо е сърцето, а после бъбрекът. След втората през 2015 водата му помага да се възстанови. После плуването се превръща в мисия. На следващото лято отива на европейско първенство във Финландия.

"Първото си плуване няма да го забравя никога. Така се падаше по серии - беше 50м крол. Скочих и ги изплувах, и станах втори. И толкова много се зарадвах, защото си казах - аз мога. Не от медала, не от това, че съм се качил на стълбичката. По-скоро от това, че влезнах и излезнах от другия край," споделя той. "Ние не сме спортисти в оня смисъл на думата - да гоним някакви резултати, времена и т.н. Аз примерно, ако изплувам 100 метра бруст за минута и 30 секунди, много се радвам, защото това е много хубаво време за моята възраст. Не само че съм трансплантиран. Но това са си моите вътрешни радости. А пък големите успехи са въобще да отидеш и да се представиш. На кое място си, няма абсолютно никакво значение. Просто тук стана някакъв фурор заради златния медал. Самият аз много се зарадвах, защото това даже не съм си го и мечтал."

Преди няколко седмици излезе от басейна с най-добро време в Австралия и стана национален герой. Приятелят му Огнян Ганчев, заминал за Пърт със сина си Мирослав, спечели бронзов медал в друга дисциплина. И така почти всички представители на България се прибраха с отличия.

"Ние бяхме най-малкият отбор. Докато най-големият беше от 244 човека - Австралия. Англичаните бяха към 200 човека. Водеха седем масажисти, водеха треньори, водеха лекари с тях. Бяха общо над триста с придружаващите лица. Ние - трима."

Смее се с ирония. Златен медал - нищо работа. Той даже не плува често. Тренира на асфалтовата алея в парка в Хасково. И от време на време в басейн. Но чак във Велинград, защото около него няма подходящ басейн. Казва, че го прави за себе си. Но и за хората, които имат нужда от вдъхновение.

"Ако мога да дам кураж поне на един човек в състоянието, в което аз съм бил, да чака… или трансплантиран, който не си вярва, че може да живее активно, за мен това е успех. Това е много по-голям успех, отколкото всички медали. Аз и повечето съм ги подарил."

А те са много. Останали са няколко. От Финландия, от Витоша 100 и златото от Австралия, за което всички говорят. Когато ги погледне, се надява да има повече хора като него.

"Тия медали не са само мои. Това трябва да е ясно. Тия медали са и на Искрен, чието сърце нося. Ако щеш дори на майка ми, която два пъти ми е давала живот - един път като ме е родила и втори път като ми е дарила бъбрека си, за да мога да живея нормално. Тия медали са и на всички хора, които ме подкрепят. Те не са малко. Това е важното."

Не всички му се възхищават. Признава, че някои го смятат за безразсъден заради риска от отхвърляне. Но за него каузата си заслужава - да увеличи броя на трансплантациите в България. Да направи призив за храброст.

"Най-храбрият акт, до който аз съм се докосвал, са всички онези хора, които са решили да дарят органите на своите близки и да спасят човешки живот. Няма по-смела постъпка от това нещо. Храбростта не е това, което се случва в Украйна. Това там е глупостта. Не е храброст да вземеш едно оръжие и да идеш да изтрепеш едни хора. Това е глупост. Не е и храброст и да вземеш друго оръжие и да се защитаваш. Това е по принуда. Храброст е да спасяваш човешки животи."

Но силата на спорта и дарителските кампании не са достатъчни. Пеев припомня ролята на държавата. И не вярва, че липсата на редовно правителство помага на когото и да е.

"Малко е тъжно да гледаш как се харчат 100 милиона за безсмислени избори, макар че може би това не е най-точното сравнение, и в същото време на някакво дете за много скъпо струваща операция в чужбина му трябват 200 хиляди, И има дарителски кампании. Защото то е дете, на 2 години какво е виновно?"

Затова не търси вина, а начин да помогне. И докато плуването дава кураж на някого, той няма да излезе от басейна.

"Ако повечето хора обичат живота поне колкото аз го обичам, смятам, че ще живеем в по друго общество. Така смятам аз. Аз наистина много обичам живота. И хората. Спасяваш един, спасяваш целия свят. Така свършва "Списъкът на Шиндлер". Дори един човешки живот да бъде спасен, спасяваш целия свят."

Автор: Петър Георгиев
Оператор: Михаил Врабчев