Специално за БНТ: Истории за края – писателката Маргарет Атууд

От 6 до 11 декември ще се проведе десетото издание на Софийския международен фестивал. Тази година то ще има специален гост - световноизвестната писателка Маргарет Атууд. Тази седмица канадката попадна в контрасанкциите на Москва и е със забрана да влиза в Русия, заедно с актьора Джим Кери и още техни сънародници.

В специално интервю за "Панорама" Маргарет Атууд говори за войните, превръщането на книгите в реалност и защо често писателите играят ролята на съдбата.

Госпожо Атууд, казват, че войната променя всичко за всички. Промени ли тази война нещо за Вас?

- О да, промени! Но не забравяйте: аз съм родена през ноември 1939. Два месеца, след като моята родина Канада беше влязла във Втората световна. Така че тази промяна съм я минала в най-ранно детство, когато страхът владеел всички. И днес тревожността в света е много висока. Не само заради войната. Сполетяха ни и други бедствия. Ковид промени живота, особено на младите. Те преживяха нещо невиждано. Имаме криза в климата. Тревожи ни и политиката в различни краища на света. Ето Ви четири причини за тревога. Най-вече за младите, чиито живот беше сякаш безметежен. През 90-те ни уверяваха, че нищо не може да ни разтревожи. Сега се оказва, че не е така.

Как се чувствате, когато нещо излиза от Ваш роман и изведнъж се превръща в реалност?

- А откъде излизат романите ми? Реалността влиза в романите, след което изскача наяве. И хората ме питат: "Ти откъде знаеше?" Ами не знаех! Нали сте чували: "Ако искаш да разсмееш Господ, сподели му плановете си". Даже и Оруел, който по общото мнение е г-н "Обреченост и безнадеждност", завършва с една оптимистична нотка.

Вие също завършвате "Разказът на прислужницата" с оптимистична нотка. Там, във Вашата диктатура на име Гилеад, не идва краят на света. Но при "Орикс и Крейк" светът свършва.

- Не, не, не! Свършва човешката раса! Тя не е светът. Изненада!

Да. Но ако човешката раса е изложена на някаква опасност, коя е по-голямата: тоталитарен Гилеад или самоунищожение?

- Може и двете едновременно! Не е или – или. Може да има и диктатура, и климатична катастрофа. Може да има и диктатура, и вирус извън контрол. И наистина, днес не сме изложени само на една опасност.

Написахте "Разказът на прислужницата" през 1984. Там САЩ стигат до религиозен тоталитаризъм. Вярвахте ли, че не демокрациите ще вървят към упадък, а по-скоро комунистическите държави ще се демократизират?

- През 1984 живях в Западен Берлин. Помня Стената и много се изненадах, когато през 89-та тя падна. Тъкмо тогава беше премиерата на филма по "Разказът на прислужницата" - и бях отново там. Купих си няколко парчета от Стената: боядисани ги продаваха по-скъпо. Показахме филма в Западен Берлин. Всички говореха за режисурата, за актьорите, за мизансцена. После отидохме оттатък - в Източен Берлин. Публиката беше много различна. С огромно внимание гледаха. А след това споделяха: "Това беше нашият живот". Нямаха предвид теокрацията и костюмите. Говореха как "на никого не можеш да се довериш". Не знаеш с кого говориш. Кой е шпионин. После отвориха досиетата – и разбрахме колко вярно е било.

Не смятате ли, че Европа и светът пропуснаха да си извлекат някои поуки от нашия опит на Изток - реален опит от реални диктатури?

- Хората забравят. Поколенията се сменят, свидетелите остаряват. Като мине време, споменът от младостта изглежда не толкова страшен. По-младите, които не са го преживели, са склонни да смятат, че в подобни диктатури те биха имали ръководна роля. Обикновено не става така. Става като при Сталин: допуска хората да се издигнат донякъде, после ги елиминира, защото не иска конкуренция. Така правят реалните диктатори. А демокрациите трябва да функционират иначе: вместо да убиваш хората, ги сваляш с избори. Не ги хвърляш през прозореца, просто не гласуваш за тях. Така сменяш гледните точки. Интересна е таро-картата, наречена "Колелото на късмета". Богиня Фортуна върти колелото на късмета. От едната страна на колелото хора се изкачват нагоре, стигат до върха, с корона на главата. После слизат надолу от другата страна и колелото ги смазва. То, колелото, се върти. Това, което преди революцията е било недостатък, се превръща в актив.

Трябва ли писателите да играят ролята на Фортуна? Да въртят колелото, да водят обрата, да оглавят революцията? Или това е славянска илюзия?

- Ами славянска илюзия е! Писателите могат да направят много, но нямат армии. Нямат гърмящи неща, които правят "бум". Те са саможиви същества. Затова толкова често стават ранна мишена на чистки, цензура, изгаряне на книги. Разбира се, имат влияние. Но влияние не е същото като власт.

Кое още може да разруши обществото? Например, новите медии?

- Помня моя сънародник Маршал Маклуън и вярвам, че е прав. Медийните технологии ни променят. И често дестабилизират обществата. Хората се затварят в малки самоделни балончета и мислят, че там се крие истината. Но реалността си има свой начин да спука тези балончета. Изпадаме в транс от новите медии. Пристрастяваме се. Те винаги възникват с добри намерения. Вижте Туитър. Основателят Джак Дорси твърдеше: "Ами просто искаме всички хора да се сприятеляват, да си споделят". А видяхте какво стана после! Създадените от човека технологии имат винаги добра, лоша - и глупава страна, за която никой не подозира в началото.

Романът "Разказът на прислужницата" е забранен в училища в Тексас. А от тази седмица Атууд не може да влиза в Русия, заедно с други канадци, като Джим Кери. По този повод тя написа в Туитър: "Дум! Джим Кери и аз бяхме планирали малко палаво бягство през уикенда в Москва. Май ще трябва да ходим в Киев".

Вие сте описали как САЩ стават тоталитарна, ултра-религиозна диктатура. Има ли интелектуална склонност да се гледа тъкмо на САЩ като на потенциален злодей, вместо на Русия, която в момента води война?

- Виждам, че и Русия има злодейски потенциал, но не знам достатъчно за това. Така че няма да мога да пиша убедително. Мисля, че руснаците ще могат. И украинците. Даже може би сърбите. Но аз не съм достатъчно близо и не мога. Романът ми, написан през 80-те, беше насочен срещу самодоволната безучастност. В американския случай тя се проявяваше във фразата "Такова нещо тук не може да се случи". Никога не съм вярвала, че тази фраза важи за която и да било страна, включително Канада. Ако има определени обстоятелства, може да се случи навсякъде.

А имате ли някаква представа за нашата страна, България?

- Знам за историята ѝ. През какво е минала в годините. Познавам и българи. В Канада идват най-различни хора. Историите им винаги са ми били интересни.

Значи за Вас и всеки читател е уникален човек.

- Всеки човек чете по уникален начин. Затова диктатурите първо премахват писателите.

Вижте цялото интервю във видеото.