Срещаме се след поредния митинг на белградските студенти в парка Калемегдан. Режисьорът Горан Маркович отдавна критикува властта. Както студентските протести му дават надежда, така 12-те години управление на президента Александър Вучич го изпълват с гняв.

"Като човек, поникнал от стадиона, защото беше вожд на футболни запалянковци, той пренесе този примитивен начин на комуникация върху цялата държава. Все иска да ни дели на “нас” и “вас”, ние и вие, вие сте негативни, ние сме позитивни… Вижте, този тиранин ще падне от само себе си или някой ще го свали. Но днес се извършва ментален прелом. Пробива си път съвсем друга цивилизационна концепция."

Той е режисьор и писател. Идва от известна артистична фамилия – син е на Оливера и Раде Маркович. Когато се видяхме преди 20 години, той представяше своя филм “Кордон”. Полицията на Слободан Милошевич бие протестиращи - един друг студентски протест тт 1996-та.

"90-те години бяха най-ужасните години на нашия народ… Така че ние по някакъв начин може дори да сме били военни печалбари в този смисъл, че имахме изобилие от кондензирана драма - грабваш частици от нея и снимаш."

"Тази упоритост и воля да се докаже на властта, че не сме роби, че не можеш да се отнасяш с нас като с боклук, като със запалянковци от футболната трибуна. Че сме хора, цивилизовани хора. Това се повтаря сега, 30 г. след времето на филма “Кордон”. Моментът е важен. Отново се вдига сред народа волята да живеем европейски."

А Белград Сърбия ли е? Според изследванията 60% от пенсионерите подкрепят президента Вучич.

"Той се осланя на ниския слой, на примитивните. Интелектуалците са му кръвни врагове. Мислещите хора са му бомба, цъкаща под седалището му. Знаете ли какво казва Хана Аренд? Непрестанните лъжи не помага на хората да повярват в лъжата, а да спрат да вярват в каквото и да е. 12 години той лъже страшно, патологически."

Но другите не са ли мнозинство? Не ни ли карат социалните мрежи да си мислим, че само ние сме мнозинство.

"Не може истинското мерило да бъде само мнозинството. Имаш интелектуален, духовен елит в обществото. Той трябва да присъства."

Питам го защо толкова много театрали и кинаджии подкрепят студентите. “Ние сме организирани”, казва Маркович. “Създаваме колективни творби на изкуството. Там не си сам. 50 или 100 души се обединяват и действат".

Най-интересното при студентите е тяхната пряка демокрация. Измислили са си тези пленуми и всичко се върши там. Всички гласуват за всичко. И което се гласува, се прави.

Студентите, казва Маркович, се зарадвали, че ги подкрепила Мадона. Сравнила ги с 68-ма. А режисьорът помни това време. Нещо повече, тогава бил студент и окупирал своя факултет в Прага, под дулото на съветски танк. И сега усеща духа на своята революция при студентите.

Той е малко, как да кажа, анархистичен. Против всичко. Нали? Но и за свободата. Това е много важно.

Но какво могат да направят студентите, ако стоят настрани от политиката?

"Те не могат да управляват. Не могат да овладеят държавата. А опозицията е от една страна доста проблематична, от друга студентите не искат да имат нищо общо с нея. Така че имаме страшен проблем. Как ще се артикулира политически тази фантастична атмосфера, този полет на обществените тела? Това е доста трудно и не знам как ще се реши."

Неговият спомен от Прага е как цяла Чехия създала консенсус около Вацлав Хавел – писателят и дисидентът, който стана президент. Горан си спомня как Хавел седял по шарена риза при тях в кръчмата.

"Беше обикновен, но умен човек. Може би не беше най-добрият, идеалният. Но всички се обединиха около него. А той нагласи цялата държава по компанията от театралния бюфет. Актриса му беше шеф на кабинета. Мой приятел, който следваше режисура с мен, му стана шеф на контраразузнаването. Компанията от бюфета стана неговата държава."

Тъкмо в Прага Горан Маркович се среща с България.

"Имах много добър приятел българин. Следваше актьорско майсторство. Явор Милушев."

Известен, голям актьор.

"А после снимах в България през 1994 г., при много тежки обстоятелства. Не можех да работя тук в Сърбия при Милошевич. Прекарах в снимки и монтаж шест месеца в България. Правех моя филм “Еуфорична трагедия”. Много хубаво живях. Отидох с пълно сърце и се върнах с пълно сърце. Нямам нито един лош опит."

За България му разказвал и баща му, големият актьор. Раде Маркович, Българите го познават от “Крадецът на праскови”.

"Дали заради Невена Коканова, дали заради друго, той много обичаше българите. Говореше отлично български, въпреки че бе роден в Белград и нямаше никакви връзки с България преди това.
Четеше Елин Пелин. Спомням си, разказваше ми за този писател. И ми предаде силно усещане за любов към България."

Обсъждаме как сръбските власти говорят за България. И Маркович си идва на думата.

"Ама Вучич обича да създава врагове. Всички около него са врагове. Ако му трябва да са българите, той ще измисли, че му искат главата. Или другите – хървати, албанци, мюсюлмани. Все измисля врагове, за да изпадне народът в паника и той да се представи като спасител."

Режисьорът е убеден, че държавата трябва да се води от образовани хора. Припомням му, че преди 20 години той си пожела да се смирим и да започнем да живеем досаден живот. Явно още сме далеч от тази мечта. Или не толкова?

"Със студентите се върнахме към себе си. Отново станахме това, което можехме да бъдем. Или бяхме. Или искахме да бъдем. Това е най-важното."