Тя е от поколението украинци в христова възраст - тези, които вече трета година умират, живеят, раждат, губят децата и близките си във война. Наталия Матолинец е родена и живее в Лвов. Знае, че смъртта идва най-често в 4 сутринта. Тогава пристигат бомбите. Пише книги за деца и тийнейджъри. Не знае дали да се радва или да си поплаче. Понякога научава, че често избират да вземат нейна книга в бомбоубежищата.

"Винаги се случва на зазоряване, когато хората спят най-дълбоко, когато е най-трудно да се събудиш. Парадоксално е как те променя войната! Как те вцепенява! Дори когато има масиран обстрел, когато летят десетки ракети, стотици дронове. Просто се събуждаш. Оставаш в леглото. Гледаш приложението, в което показват къде и какво е улучено. Четеш съобщението за тревога. Чуваш взривовете. Все по-наблизо. Но когато е всяка нощ, претръпваш. Все пак след 2-3 часа трябва да станеш, да отидеш на работа. Да продължиш обичайния си живот, защото не може по друг начин. Не може все да седиш във вцепенение. Това е нашата реалност. Тя не е нормална, но е ежедневие. Държиш се сякаш си добре,пиеш кафе, ходиш на театър, празнуваш рожден ден, но се преструваш. Всички ние сме счупени по някакъв начин. Защото знаем, че ще дойде 4:00 часа призори."

Срещата ми с Наталия е в София, където гостува по резидентска програма на Къщата за литература и превод. Можете да я видите там следващия четвъртък. Ще бъде с други преводачи и писатели. Признава, че за нея това време в България е глътка въздух.

"Чудесно се чувствам тук. Усещам гостопримеството, подкрепата на хората. Много бих се радвала един ден да се върна с книга на български. Да дойда пак!"

Времето на срещата ни съвпада със събитията, които тази седмица преобръщат световния ред и засягат съдбата на Украйна - преговорите между Тръмп и Путин в Рияд, изолирането на украинския президент Зеленски, европейските срещи за сигурност.

Сега се водят преговори за мир, но без участието на украинците. Вярвате ли, че ще има справедлив мир за Украйна?

"Не може да има каквито и да било преговори за мир без участието на Украйна. Историята познава много случаи, когато територията на дадена държава е разделяна без нейното съгласие. Справедлив мир или справедливи условия може да има само, когато бъде чута и Украйна. Ние трябва да участваме активно, защото става дума за нас! Украинците вече три години са щит за европейския свят. Заслужаваме място в определянето на своето собствено бъдеще."

Наталия не знае какво ще дойде. Понякога не намира думи нито да пише, нито да говори. За мнозина от тях е опустошително чувството, че саможертвата им няма никакво значени за света на циничната политика.

Казва, че ще мине време преди всички да осъзнаят през какво са минали. Сега първо трябва оцелеят.

"На онзи 24 февруари преди три години мнозиха загубиха вяра в цивилизования свят. Питахме се как е възможно всичко това. И още не зная какво ще върне вярата ни. Просто искаме да имаме гаранции, че в бъдеще този ужас няма да се повтори, че ще имаме сигурност.

Затова Украйна трябва да участва в преговорите за мир. В началото, когато войната започна, дори приятелите от чужбина не вярваха,че ще устоим. Някои мислеха, че ще паднем за три дни. Не паднахме! Питаха ме дали съм избягала. Не избягах! Ние украинците устояхме. Продъжихме борбата. Украйна все още се държи. Неморално е съдбата на Украйна да се решава без украинците! След тези години война,болка и смърт."

Промени ли войната начина ви на писане. Чувствате ли се по яростна - да търсите думите и да не ги намирате?

"Промени всичко. В началото на войната мислех, че текстовете вече нямат смисъл. Виждаш само смърт. Губиш думите. Няма ги. Съживяващо за мен беше, когато получих отзиви на читатели от бомбоубежищата. Хора ми пишеха, че това ги е държало. Чели книги по две седмици под земята. Едно детенце избрало моя книга като слизало в бомбоубежището. Пишеха ми от чужбина. Така постепенно се върнах към писането, защото разбрах, че съм необходима на някого, някъде сред мрака.“

Ще има ли кой да опише историята на тази Украйна, която не съществува, на тези хора, които вече ги няма?

„Сега ние трябва да говоирм силно, защото мнозина вече не могат да го направят. Няма ги вече! Детският писател Володимир Вакуленко беше измъчван и убит в окупираните територии. Намериха дневника му, където казва, че ще дойдат за него. Убиха в ракетна атака в Краматорск Виктория Амелина. Работеше по книга за военните престъпления. Посмъртно беше издадена книгата на Максим Кривцов. И него го няма! Понякога ми се иска да крещя. Нека да ги четем, докато са живи! Имам познати, които пишеха и загинаха на фронта. Зная, че никога няма да излязат книгите им, въпреки че те толкова искаха! И ми е много тъжно, много."

Какво искате да остане в ненаписаната история на Украйна, да бъде запазено, за да не победи лъжата, която е по-бърза от истината сега?

"Сега преди всичко е необходима документалистика, да събираме свидетелства на очевидци, лични истории за нещата които преживяхме. Това има най-голяма сила. Много автори правят интервюта, събират документални свидетелства. Защото хората не са просто цифри, не са безлики.Те са нечии родители, деца, съпрузи. Има толкова неразказани героични и трагични истории от Украйна. Дори не можете да си представите колко! Продължават да се случват. Мисля, че това трябва да правим сега - да съхраним паметта, да събираме истински истории, да ги пазим, за да не ни забравят, за да може един ден да ни чуят, да ни видят, да знаят, че сме съществували. Един ден нашият опит може би ще стане предупреждение към света."

Вие вярвате ли, че украинците ще си върнат живота?

"И сега животът в Украйна е истински. Не е нормален, но е единственият, който имаме. Не зная колко ще продължи, как ще завърши и кога. Не зная какви хора ще бъдем, когато всичко приключи. Но зная, че това, което преживяваме днес, ще бъде с нас завинаги. Горчивината и озлоблението. Вдъхновението и усещането за подкрепа. Знаете ли какво ми се иска да се случи? Да дойде денят, когато войната е приключила и аз изтривам от телефона си приложението за въздушна тревога. Това ще е невероятно добър ден! Иска ми се да го изтрия завинаги и никога повече да не чуя звука от него!"