Свободата е трудна за носене – румънският писател Мирча Картареску

Г-н Картареску, властта неизбежно е зло – това ли твърдите в „Теодорос“?

Това е едно от посланията на книгата. Опасявам се, че е много подходящо за времената, в които живеем. Защото е за власт, за тиранин, за един от лошите, а те се появяват навсякъде по света днес. Героят ми е архетип за амбиция, воля, власт. Да се изкачиш възможно най-високо, като стъпваш върху трупове. Този роман с множество значения е и притча за властта.

Да, но властта задължително ли води до зло? Може ли да има добра власт?

За мен властта винаги е зло. Тя гази истината. Не можеш да я ползваш за друго, освен за лъжи, невинни или тежки. Винаги съм се боял от властта. Никога не съм заемал властова позиция – дори в семейството. Предпочитам да бъда маргинален, незначителен. Нищо добро не мога да кажа за властта. Плаши ме.    

Докато четях „Теодорос“, се сетих за Дракула. И той е притча за властта.

Ама сте се сетили за „Дракула“ на Брам Стокър, не за истинския.  

Е, да. Истинският, Влад Цепеш, е по-различен герой.    

Бил владетел – не от Трансилвания, а от Влахия, от южната част на Румъния. Прекарал едва три дни в Трансилвания, в затвор. Бил тиранин, разбира се, както всички средновековни владетели, но не бил Дракула. Няма вампири там. Но май сте прав: моят роден във Влахия Теодорос може да е далечен роднина на Дракула, който имал много деца. Това зрънце власт, волята да станеш цар, може да се проследи до този измислен, а и исторически герой.    

А и Вие сте прав. Едни ни вижда Брам Стокър, съвсем други сме ние. Във Вашите книги има още румънски реалности - Секуритате, революцията от 89-та. Ще ги разбере ли днешният западен читател?

Не. Но е важно да живеем с историята си, колкото и непреводима да е. Ние също не разбираме всички западни понятия. Всеки свят има собствена плът и кръв. Аз пиша за познатото и преживяното, но и за много други неща: темата ми е цялата Вселена. Една от книгите ми, третият том от „Ослепително“, е за това как е бил възможен румънският комунизъм и как променя живота на румънците. След това пиша за Румънската революция. Това е сатира: много гротескно и остро отмъщение срещу тези, които ми откраднаха младостта и половината живот.  

Възможно ли е румънците да забравят, а младите дори да не искат да знаят за близкото минало? И, прощавайте, че взимам заглавието на друга Ваша книга, да изпитат „Носталгия“ към нещо, което трябва да изчезне вовеки?    

И двете Ви предположения тръгват в грешна посока. Забравилите ще повторят историята. Но и помнещите ще изживеят спомените си наново. Доказателство са сегашните събития в Румъния. Изглежда хората са забравили най-страшната заплаха от крайната десница в румънската  история: Втората световна война, Желязната гвардия, движението срещу евреите и т.н. Те бяха готови да изберат човек, който се обяви за последовател на крайнодясното от периода между войните…   

На Антонеску, Кодряну...   

Да, Антонеску, Корнелиу Зеля Кодряну. Тези личности от 30-те и 40-те за наша изненада се възраждат в Румъния. Изглежда не са ги забравили, а ги възкресяват. И за комунистическия период има много носталгици, както и в България. Мнозина вярват в мита, че по онова време било по-добре, хората имали работа, безплатно образование и здравеопазване и т.н.  

Използвахте думата «възкресявам». Сетих се не заради „Дракула“, а заради „Теодорос“, Във Вашата книга тиранът е мъртъв, но хората пак си го искат.

Свободата е трудна за носене. Тя е идеалният начин за живот, но идва с тежестта да вземеш живота в свои ръце. Да взимаш решения. Да оцеляваш в неизвестно бъдеще. Свободата е идеал и бреме за мнозина. Днес, след 35 години свобода, те още не знаят какво да правят с нея. И биха я дали като дар на първия новодошъл, който им обещае рая.    

Но как да се устои в днешния свят на новите медии? Мисля си, че сте написали такава огромна книга като „Ослепително“ донякъде като протест срещу краткостта на Туитър и ТикТок културата?  

Внимавайте да не я изпуснете, ще Ви счупи крака. Доста голяма книга е. Напълно прав сте. Интернетът и социалните мрежи променят живота ни – според мен завинаги. Не сме същите. Надявахме се, че социалните мрежи ще обединят света, ще съберат хората, Но те създадоха и хиляди разделения. Живеете в едно от тях и смятате, че притежавате истината. Но на следващата улица, в следващата сграда в огромния град на интернета ще се изненадате: там има други ценности, други богове. Парадокс. Социалните мрежи разделиха човечеството на хиляди искри и пепел. Това е и огромна заплаха. Знаете, страната ни бе атакувана през ТикТок от хиляди фалшиви съобщения. И истинските медии, вестници, телевизии, не можаха да ги спрат. Тази странна, хибридна война е огромна заплаха за всяка демокрация.  

Казват, че бащиният му род дошъл от българските земи. Той е описал тази легенда. Въобще, Картареску обича България, своите преводачи и приятели. Тук също го обичат. На Софийския международен литературен фестивал той каза, че европейският Изток има голяма литература.

Българската и румънската литература и култура: интересуваме ли се наистина едни от други или заедно гледаме на Запад?  

Това е стара история. Разбира се, не се интересуваме много едни от други. Същото важи за цяла Източна Европа. Тази ситуация е неприятна - все пак сме съседи. Но започна да се променя. През последните 20 години се появиха значими писатели. Не само за Балканите и Източна Европа, а станаха европейски звезди. Вие например имате Господинов, който е европейска звезда. Или Дубравка Угрешич, Улицкая от Русия, унгарски автори като Краснахоркаи или Надаш. Те заблестяха. Румънците се интересуват от тях, превеждат ги, рекламират ги, всички ги четат. Не че нашата култура не е била заинтересована от Вашата или обратното. По-скоро оцениха истински отделни писатели. Щом намерим, го обикваме. 

Къде се крие огромната сила на Вашия език? Чудя се дали това не е Вашият опит в поезията, изкуството да създавате метафори. Поезията ли създаде Вашата белетристиката?

Това е част от работата ми. Пианистът познава пианото си, сякаш е неговият или нейният мозък. Същото важи за мен и езика. Познавам своя език, румънския, наизуст. Зная всичките му регистри, всичките му възможности. Изчел съм хиляди румънски писатели и поети, използвали езика по особени начини. Не ми е трудно да „свиря“ с румънския така, както хората свирят на музикален инструмент. Винаги съм усещал, че това е истинският интерес в живота ми – да играя с думи, да ги смесвам така, че да постигам литературен и културен ефект. Не ми е трудно. По-трудно ми е да създавам структури – да градя механизми, подобно на часовник, така че многото зъбчати колела и инструменти да се смесят заедно, да си повлияят и накрая да покажат точния час. За мен е сложна и важна структурата на книгата, системата от думи, които вървят заедно. Читателят усеща живот, само ако всяко колело работи добре. Нямам право на грешка. Всяка история в книгата трябва да служи на общото.    

А как определя сам себе си човек, написал книга със заглавие „Защо обичаме жените“? Щастлив човек ли е?    

Тази книга си има история. Заглавието не е мое. В моите представи заглавието беше „Хартиеният дявол“. Дадох тази кратка книга с разкази на моя издател и той каза: „О, с „Хартиеният дявол“ ще продадеш няколкостотин книги. С моето заглавие ще продадеш десетки хиляди.“ Така и стана. „Защо обичаме жените“ стана единственият ми бестселър в Румъния с продадени над 200 хиляди копия. Все още мисля, че сред средностатистическата аудитория тя е най-известната ми книга в Румъния. Но не е типична за мен. В тези разкази, някои от тях много хубави, опитах гласа на Селинджър. Това беше единственият ми интерес в тези истории – да се опитам да говоря като „Спасителят в ръжта“, „Франи и Зуи“, „Девет разказа“. Мисля, че постигнах този глас. Постигнах това, което исках.