Животът като смешна тъга - писателят Марко Ганчев

Живял е в три епохи. Цял живот е писал сатира. Тази  с която се смееш, а всъщност изпитваш тъга.
През комунизма е изключен от БКП, защото отказал да гласува писателска резолюция срещу Александър Солженицин. По време на демокрацията e изключен от СДС за несъгласие с водената политика. 
Преживял е толкова много, че се шегува с времето.
 
А то с нас. Скрито в часовника на стената се обажда точно в началото на нашата среща:

Марко Ганчев: Може да му се хване махалото и ще спре…
Няма да спираме времето, нека да си върви….
Няма как да спреш времето. Видял е какво ли не. 

Като част от старите „стършели“, като автор на текстове за песни, като депутат от Великото народно събрание в началото на прехода, като човек, който умее да сади домати, защото и така се изразява свободата. 
Не приема житейската поза: такова беше времето. Много подлости в света са оправдавани така.

Марко Ганчев: Цена има, но не е толкова страшна цената, както си мислят тези, които не са готови да я дадат. Може човек да устоява на шашармите на епохата си и аз това съм правил през всичките тези десетилетия. Най-мразех по едно време след 89-та година да ме наричат дисидент . Това, че човек е устоявал, не значи, че е поборник.

Из „Сила“ 1967год.
„И колкото борбата да е груба
И много да е силен моят враг
И в повечето случаи да губя
То всъщност себе си печеля пак.“

Марко Ганчев: Свободата е индивидуално понятие, защото когато човек е със свободна мисъл и свободен дух, при всички обстоятелства ще намери начин да се промуши по някакъв начин…

Никога не е хвалил властта. И тя не го е хвалила. Дълго време не знаел колко е популярен сред народа. Но знаел  кой пише доноси за него. Защо го уволняват.

Марко Ганчев: С изключването  от БКП и СДС само вдигнах рейтинга на жена ми. Тя казваше: където идеш, все те изключват, само  аз те търпя. Дойдоха нови поколения, за които е толкова далече онова време и ония конфликти. Аз ги гледам - на тях им е толкова далечна нашата 89-та година,  с която още живеем, още се караме и даже не си говорим дори. 

Когато дошла демокрацията прочел досието си. Смее се, че неговите доносници са писали само верни неща. Смешна тъга.

Из „Свобода на словото“
„Бившите доносници и оплювалници
Тайно пишеха до своите началници
Днес по нас отново тия люде плюят
Но с възможност всички да ги чуят.“

Пише ли ви се сатира сега - за днешното време?

Марко Ганчев: Ами то графоманството е до край! И талантливият, и графоманът еднакво я карат, дори съдбите им да са доста едакви с тази разлика, че графоманът е сигурен, че винаги успява, а талантливият е постоянно несигурен и се колебае. Не само писателите трябва да бъдат талантливи - художниците и музикантите. Ами и политиците трябва да бъдат талантливи. То всъщност се знае какво е талант. Талантът не е нищо друго, освен чувство за мярка.

Напоследък пише басни. Главен герой е магарето.

Марко Ганчев: Такива сме, гледаме все да прехвърлим товара да го носи някое друго по-глупаво магаре или някой по-упорит катър и кон. Магарешки работи.
Намираме се в такова време, когато все пак умните хора трябва да внимават да не постъпят глупаво. Има такава опасност. В България има доста умни хора, но разделени на малки групички и има опасност да постъпят глупаво. А пък е крайно време да постъпват умно.

Коя глупост не трябва да допуснат умните?

Марко Ганчев: На умните не им е лесно да избират, защото или те трябва да ръководят глупака или глупакът да ръководи тях. И между тия две неизбежни злини е труден изборът.

Из „Повелително наклонение“1968-ма
„И аз самият 
Мога нещичко и знам
Че можещият сам си заповядва
Сам.“

Утре  Марко Ганчев навършва 89 години. Ще ги посрещне у дома, където хуморът винаги е бил на почит. Със съпругата му Ани са заедно от 61 години  и още умеят да се шегуват един с друг.  Това е вечен код за любов. Дори когато животът е смешна тъга.