Компромисът не е слабост, а мъдрост – китайският Нобелов лауреат Мо Йен

Предаване: Панорама, 10.10.2014

В предаването
Части от предаването
Всички броеве

Мо Йен” означава "не говори". Вашите родители Ви казвали така. Затова ли прописахте?

“Мо Йен” е моят литературен псевдоним. Казвам се Гуан Мойе, но вече всички ме наричат Мо Йен или “учителю Мо”. В моето детство китайското общество не беше съвсем нормално. Заради “неправилно” казани думи хората навличаха неприятности на себе си и семейството. Затова моите родители ме учеха да не говоря много, повече да слушам, наблюдавам и разсъждавам. И в никакъв случай да не казвам, каквото не е за казване. Така, щом пораснах и прописах, си спомних за родителските наставления и разделих личното си име Мойе на две: Мо Йен.

Защо пишете на ръка? Да не би компютърът да убива мисълта?

По едно време преди 2000-та година използвах компютър. Но скоро изгубих насладата от писането, радостта от движението на писалката, шумоленето на хартията, проскърцването на писеца... В края на деня поглеждаш дебелата купчина изписани листа и чувстваш, че работата е свършена. Като изключа компютъра, все едно нищо не съм свършил. Има и друга причина: с компютъра трябваше да набирам йероглифите сложно: през латиница, избираш от дълъг списък от знаци. Нишката на мисълта ми постоянно се късаше и накрая реших: на ръка!

Вашите герои най-често са селяните от Вашия роден край. Какво не знае светът за китайския селянин?

Да, сцена на почти всички мои творби е полуреалната-полуизмислена Североизточна околия в окръг Гаоми. Китайските селяни? И днес те са мнозинство: 700-800 милиона от 1 милиард и 300-та. Аз самият израснах на село; живях селския живот и работих селската работа. Писателят трябва да пише за това, което познава най-добре.

Как Вашите съселяни разбраха, че Вие сте световно известен?

Не беше скоро. През 88-ма режисьорът Джан Имоу екранизира моя роман “Червено сорго” и спечели “Златна мечка” в Западен Берлин. Филмът предизвика огромен отклик. Така моите съселяни научиха, че сред тях има един, който пише романи. Когато през 2012-та спечелих Нобеловата награда, вече много се прочух. Междувременно и нашият край се свърза със света: във всеки дом днес има телевизор и мобилен телефон.

Изключен от училище в пети клас, той се образова сам. Работи във фабрика за памук, после става военен – в армията прописва. На български е преведена само „Промяната“, където разказва и лични истории. Книгата разказва за прехода, превърнал Китай в световна сила.

Времето след 80-те: най-големите промени в днешната история на Китай. Разни неща станаха. При старта на реформите се появиха пропуски в законите и управлението. Някои умници се изхитриха и възползваха, натрупаха пари. Други пък, проявиха бизнес-нюх и постигнаха повече с по-малко усилия. Но като цяло обществото ни се разви към повече цивилизованост и прогрес. Вярвам, че оттук нататък в Китай нещата ще се правят само по Закона.

Кой е по-важен за днешен Китай - Конфуций или председателят Мао?

Няма съмнение, че за Китай Конфуций е по-важен от председателя Мао. Мао Дзъдун е само политически водач. Самият той от дете е израснал с възгледите на Конфуций за възпитанието и обучението. Тъй че Конфуций е учител и на Мао Дзъдун.

Има една поговорка, цитирана от Дън Сяопин, която българските политици охотно цитират: не е важно дали котката е черна или бяла, важното е да лови мишки. Вие харесвате ли я?

Още от дете знам тази поговорка. Тогава идеите на Дън Сяопин бяха критикувани и ние, седем-осемгодишните, подражавахме на възрастните и също критикувахме. Според мен поговорката е смислена и полезна. Тя е израз на прагматичното, реалистично отношение към нещата. Защо я критикуваха? Мао Дзъдун беше човек на духа. Той смяташе, че може и да си беден, но трябва да имаш дух. Дън Сяопин пък подчертаваше прагматизма. Двамата олицетворяваха два различни типа лидерство. За мен и двете твърдения важат. Да, дух е нужен. Но са нужни и прагматични резултати. Ако ходим полугладни и окъсани и само скандираме лозунги, както в дните на Културната революция, няма да поемем по пътя на истинското развитие.

Компромисът хубаво или лошо нещо е?

Нагласата за компромис е вид мъдрост.

Когато получихте Нобеловата награда, едни Ви ръкопляскаха, други Ви критикуваха. Зарадвахте ли се на ръкоплясканията – и ядосаха ли Ви критиките?

Когато чух критиките, особено клеветите, отначало се поразсърдих, но скоро осъзнах, че такава огромна награда привлича вниманието. Всеки има своята представа за идеалния нобелов лауреат. Тъй че бързо си оправих настроението. Разбира се, подкрепата ме радваше. Към тези, които не одобриха избора ми, не изпитах лична неприязън: зачитам тяхното мнение. А на лъжите, клеветите и обидите отговарям само с усмивка: такива хора не заслужават вниманието ми.

Всъщност, Вас Ви критикуваха, че не критикувате - комунистическата партия, цензурата, ограниченията срещу дисидентите. Трябва ли писателят да вземе страна?

Смятам, че в творбите си писателят трябва да заема по-висока позиция спрямо заобикалящата го действителност. И комунистическата партия, и демократическата, и либералната са съставени от хора: те не са по-лоши или по-добри от другите. Добрият писател се издига над партийността и класата. Добрата литература принадлежи на цялото човечество.

Трябва ли днес писателят да го дават по телевизията, за да го четат?

Винаги се старая да избегна интервютата. Е, понякога и аз съдействам на медиите. Ако ме канят сърдечно и настояват... Но съкровената същност на писателя се крие в неговите книги. Най-добрият начин да разберете Мо Йен е да го четете.

Имали ли сте лоша среща със славата?

Всички преследват славата, но тя носи и неприятности. Преди можех да говоря свободно. Сега обаче внимавам, дори когато се храня: човекът отсреща е хванал мобилния си телефон и ме снима, та се притеснявам дали устата ми не е изцапана... Но най-важното за един писател, след като се прочуе, е да запази душевното си равновесие и да не се главозамайва. Просто е имал повечко късмет.

За какво мечтае Китай? С една дума.

С една дума да изговоря китайската мечта? Трудно. Но щом трябва, думата е “работа”.

Е накъде повече?

Да се работи с разум, с мъдрост, а не без посока и необмислено.

Накрая, ако трябва да запомните един образ от България, кой ще е той?

Е, тук са ми разрешени повече отговори. Първо е чувството за близост с Вашата страна. България, Албания… веднага си спомням нашите близки, другарски отношения през моята младост. Второто: българските писатели, които четях; и те ми бяха близки. Знам също, че България е страната на розите. Че в нея се раждат не само красиви рози, но и жените са красавици. Сега времето е хладно и рози не видях; убедих се обаче, че красавиците са на всяка крачка. Техните усмихнати лица ме карат да се гордея, че съм човек. Макар България да е малка по територия, българите са с широк размах. Едни безкрайно гостоприемни хора.

Пишете ни
x

Сигнализирайте нередност

и/или

Разрешени формати: (jpg, jpeg, png). Максимален размер на файла (25 MB). Можете да качите максимум 5 файла.

** Тези полета не са задължителни.

captcha Натиснете върху картинката, за да смените генерирания код.
Трябва задължително да въведете кода от картинката
< Назад