Страсти по моста на Хаджи Стойко – история от Златарица

В този двор на Златарица не само стопанинът говори с думи отпреди 100 години. Столетници са къщата, кипарисът, даже здравецът. Саден е от баба му във времената, когато дядо му Стойко станал хаджия на Божи гроб.

Борислав Чакъров: Оле, оле, много спомени имам. Не знам дали ще ми повярвате, най-много ми се плаче за мама. Мама я е садила таз лоза, тез другите аз съм ги садил.

Тук всяко клонче е спомен от някого. Розите, ябълката, бръшлянът. Сменили са се три поколения. Всеки е оставял нещо след себе си. Семейството обаче има общ дълг. Да опази моста на хаджи Стойко. Така им завещал.

Борислав Чакъров: Това е една много специална снимка за мене. Ето го дядо, крайният, ето я баба.

Преди повече от 120 години, когато се върнал от Божи гроб, дядото Стойко Чакъров решил да подари мост на хората в Златарица. Да има как да стигат до пазара. До кметството. Да има къде да се срещат.

Борислав Чакъров: Това е собственоръчно написано от дядо ми. За целия мост той плаща 3000 и кусур гроша. Баща ми е карал камъните с две волски каруци.

Тогава баща му бил на 16 години. По-късно участвал в дълга поредица от войни. Прибрал се у дома след 6 години по фронтовете. През цялото време си водил дневници. На Борислав Чакъров му се иска да попаднат в ръцете на опитен историк. В добри ръце. Сигурен е, че има какво да научим от тях.

Семейството пази като очите си документа за собствеността на моста, издаден от кметството преди 120 години. С него хаджи Стойко искал да бъде сигурен, че няма да остави делото си в ръцете на безхаберни управници. Разчитал на наследниците си. Така мостът оцелял.

Борислав Чакъров: 121 години! А кой го поддържа през цялото време? През всичкото време баща ми!

Устоял мостът на превратности,но не и на прехода. Бащата на Борислав Чакъров си отишъл, а той хукнал да работи в чужбина. Оженил се там. Когато се връщал в Златарица, мостът имал все по-жален вид. Под него местни хора хвърляли боклуци. Затлачила се реката. От място за срещи мостчето се превърнало в бунище.

Борислав Чакъров: Гледай, гледай какъв камък е влачила водата! Оф1 някой път като вървиш тука си запушваш носа, а тука, гледай - веднъж излязоха по 2 метра смокове.

Една зима невнимателен снегорин бутнал перилата на моста. Случило се през 91-ва. От тогава пише жалби до всеки следващ кмет. Да осигурят поне малко багерче, да помогнат, да ги извадят. Иначе мостът става опасен.

Стефан Бранзелов, председател на Общинския съвет-град Златарица: При провеждането на една приемна господин Чакъров се свърза с мен и ми разказа историята на мостчето и тогава внесох предложение в общинския съвет за промяна на капиталовите разходи, да се направи ремонт на този мост. Когато той се свърза с мен ми каза: "Трябва ли да падне някой от моста, да се вземат мерки и да се извърши ремонт на моста". Тогава се замислих, че все чакаме нещо лошо да се случи и тогава да се вземат мерки.

И още чакат. Слава Богу, нищо лошо не се е случило. Старото мостче има стабилни основи и още служи на златарчани. В кметството за пореден път предстои да се съберат за да видят какво решение да вземат.

Борислав Чакъров: Туй ли е заслужил дядо ми и баща ми? Туй ли са заслужавали - да върви тук мръсотията, затуй ли го е направил, нали е било за благото на златарчани.

Много хора в града подкрепят каузата му. Други само отминават. Истината е, че животът в градчето не е лек. Всеки има нещо за спасяване. Преди всичко да оцелее.

Борислав Чакъров: Аз съм казал, бе, не дай Боже да се случи нещо. Оставям всичко на тяхната съвест на управниците.

Стефан Бранзелов, председател на Общинския съвет-град Златарица: Факт е, че хората си плащат големите данъци, а пък парите отиват на други места.

Борислав Чакъров: Боли ме, много ме боли. Питате ли ме, колкото пъти мина оттук.

А от тук все по-малко хора минават. В много дворове копривата е победила цветята, тревата е надвила пътеките.

В къщата си Борислав Чакъров така е ядосан на управниците, че се чуди как да протестира. Заявил е в общината че няма да плаща данъци, че гладна стачка ще прави. От яд. Уморил се да гледа как държавата се разпада. Все в скандали.

Борислав Чакъров: Не ми е удобно да казвам, отворили са си тез, ама стига с тез пари, хората мизерстват. Най- ми е обидно в момента в България да гледам пенсионер, отишъл на кофите, да рови. Не дай Бог, моля се на Господа да не стигам до там!

Понякога се сърди и на неговите съграждани. Че са се оставили така. Да ги крадат на едро и дребно. С мъка опазва къщата си от крадци. Сложил е аларма, а вечер до главата си държи старата сабя и пушка на дядо си.

Борислав Чакъров: Не дай Боже някой да влезе!

Струва му се, че светът и хората много са се променили. Може би, защото човек винаги идеализира миналото.

За него то е в стария иконостас на дядо му. В стария часовник от работилницата на баща му. В красотата на цветето от Божи гроб, пазено в дома им като скъпоценност.

Много обича стогодишната градина, където всички от семейството му сякаш са живи. Върви сред дърветата, натежали от плод. Розите, които цъфтят години след като майка му си е отишла. Понякога им говори. За радостта, която му липсва.

Борислав Чакъров: От благородна усмивка. От благородно приятелство. Разбирателство. Човек, с когото можеш да споделиш хубави думи. Погледни таз липа, знаеш ли на колко години е - 66-70 години. Колко пъти съм си я прегръщал и някой път чак чувстваш тръпки. Имал съм страшно много щастливи мигове в живота, но сега в момента чувствам се кръгла нула, страшно много се ядосвам за моста.

Често отива до моста на дядо си. Седи сам и го гледа. Скоро няма да се вижда сред бурените. Златарица може и без това мостче, но душата му не може.

Знае, че често се случва така. И с къщите, и с мостовете, и с хората. Когато останат сами - рухват. Когато се погрижиш за тях, започват да живеят отново.