Автопортрет от три Българии

Любен Зидаров: Нито ангелите ме искат, нито дяволът. Хвъргат ме като футболна топка от врата на врата. Персона нон грата!

Той е на 94. Любен Зидаров - художникът от нашите детски книжки, на нашите родители, даже още по-далеч. От страниците на Андерсеновите приказки, Том Сойер ,Островът на съкровищата, Оскар Уайлд. Първата си илюстрация направил когато бил 17-годишен.

Любен Зидаров: Като илюстратор ме спря едно старче на улицата. Аз се бях зазяпал в някаква витрина с книги. Бях някъде към 50. Дядото едва ходи, едва се крепи с два бастуна и почва да фъфли насреща ми: "Ма, аз ви познавам, аз съм израснал с вашите илюстрации." Eдва не ми прилоша когато го каза това нещо.

Сам казва, че роден с чувство за хумор. Говори от илюстрациите му. Всъщност може ли човек без самоирония да си нарисува толкова автопортрети?

Любен Зидаров: Може, може... Но е желателно да е с чувство за хумор защото иначе автопортретите стават много строги и смръщени, а хуморът ги прави жизнени и контактът със зрителя става много по-приятен. Сериозните неща се казват най-ясно, най-точно и най-убедително чрез хумора.

Живял е в три Българии. Много неща помни. Много неща знае. Крие се от славата, от публичността, от фалшивите приятелства. Така е запазил радостта си от живота. Където малкото е повече от голямото.

Любен Зидаров: Аз познавам трите Българии. На 9 септември бях на 20 години. Тъй нареченият монархо-фашизъм ми е познат. След това дойде другото време, което донесе друга творческа атмосфера в работата на художниците. Аз не бих искал даже да си спомням за нея. Но третата България е тази, която създаде свободата. Това, което е крайно необходимо за творческата работа на художника. За твореца въобще.

Не иска да помни времената когато художниците рисували по списък или плащали цената на славата с близост до властта. Тогава той потънал в приказния свят на илюстрацията. Тихо да се опазиш понякога е по-голяма битка. Нужна е повече сила.

Любен Зидаров: Художникът трябва да върви по свой собствен път, да не обръща внимание на шума и пукотевицата около него, защото почне ли да върви по чужди пътища вече творецът изчезва.

С прословутото си чувство за хумор се нарисувал като Тодор Живков. После рисувал магарета, но те си изглеждали като живи хора. „Магарешкият период“ продължил дълго време.

Любен Зидаров: Даже почнах да си мисля, че по-обидно да се каже на магарето какъв си човек, отколкото на човека какво си магаре. Даже да ви кажа, една от „магарешките“ ми картини мина в някогашния американски посланик в София Джеймс Пардю. Дойде в ателието ми тука да си купи магарета. Искам казва: "Ей, това магаре". То пък се продало, точно то. Сядам аз и за един ден му нарисувах едни магарета, след два дни дойде със съпругата си, купи ги и си замина.Така, че едни магарета ми заминаха за Америка. Има български магарета в Америка в момента.

Това, което историята, животът и политиката изпречват като преграда пред човека, понякога се връщат при него по неочакван начин. Времето дарило Любен Зидаров с дълъг живот. На 50 години за първи път видял Париж, който цял живот мечтал да нарисува. Познавал го само от музиката и филмите. Тогава започнал неговият период на живописец.

Любен Зидаров: Затова когато се озовах в Париж, сякаш се озовах в някакъв френски филм. Да се изправя пред картина на Ван Гог, Гоген, това е наистина едно вълнение, което дори не може да се опише. Не случайно първите дни в Париж аз бях направо замаян, ходех от галерия на галерия. Живописта вече я работя 40 години, като прибавя 50 години илюстрация, наистина се получава един внушителен период.

Върнал се в Париж отново 90. Спомнил си, че когато видял града за първи път доловил старостта му. Сега когато самият той бил стар, усетил младостта му. Открил хармонията в тази „обратна реалност“. Излял я в платната като светлина от тубичка бял акрил. Осъзнал, че човек се чувства жив докато умее да открива красотата. Навсякъде.

Любен Зидаров: Красотата е всичко за мен, стига да бъде такава, стига действително да е красота. Нещо минава за красота, а всъщност не е. Трудно се различават тези неща, но се чувстват добре. Слава Богу аз мога да го почувствам. Красотата да не бъде модна красота, а постоянно съпътстваща неговия живот въобще и неговото поведение, което е още по важно. Много е важно човек да върви по собствения си път, не да върви по чужди пътища, защото тръгне ли по чужди пътища от неговото творчество и от него самия като творец не остава нищо. Това е мото и на една моите епитафии: +Ще има ли следа от мен?" Няма! Живот на халос? Грешка е голяма.

На стария художнически таван е пълно с истории. Някои се усмихват като пирата Силвър. Други са в старите чаши без столчета. Звучат от стария часовник, който тръгва само с ключе. Понеже само човека връща към живота онова, което времето отнема.