Епопея на забравените край Лом

Предаване: Панорама, 05.05.2017

В предаването
Части от предаването
Всички броеве

Тръгнали сме да търсим един паметник в Лом. Строен след Освобождението. И е някъде тук, в тревата. Оказва се на територията на закритите ломски казарми. Старият пазач се чуди. Има всякакви спомени, но не е чувал многоза паметника.

Докато търсим,си говорим за живота .

„Тука нема живот бе! Да виждаш живот“, попита Тодор Илиев.

„Ми няма много хора по улиците“, каза репортер на БНТ.

„Ми да... Тука наблизо има два магазина. Знаеш ли на ден колко хора влизат, не са много“, отговори мъжът.

„А вересии има ли много в магазина“, попита репортер на БНТ.

„Има. Ти как мислиш!?... Добре, че има добри хора, та дават на вересия. По селата е същото, тетрадки са изписани“, каза Илиев.

Неусетно сме стигнали до паметника. Истинско съкровище сред тревата. Малцина са го виждали. Строен е още през 1930-та. С доброволни пари, за да не бъде забравена паметта на легендарния Втори конен полк, който бил настанен тук в Лом след 1894-та година. Гордостта на българската армия по царско време. Придружили Батенберг по пътя към Пловдив, когато заличили браздата между разделените части на България. Оставили костите си в битките при Сливница, Гургулят, Драгоман, Пирот, Видин.

„А мислиш ли, че хората се интересуват от историята“, попита репортер на БНТ.

„Ами! Историята“, каза Тодор Илиев.

Пазачът на паметника и казармата мисли ,че народът е станал невеж. Всеки би победил такъв народ.

Но ето идва и някой, който води битка с невежеството. При това неуморна. Жената, която се грижи около паметника да няма бурени. Местният историк Зоя Апостолова. Председател е на българо-швейцарското дружество „Луи Айер“. Носи букет божури.

„Ядосвам се, защото от всеки от нас зависи тази България да е такава, каквато искаме в мечтите си. И да можем да запазим децата си да останат тук“, каза Зоя Апостолова, историк.

Ядосва се, когато наричат България „територия“ или „тази държава“. Намира го за обидно. Може да говори до безкрай за легендарния полковник Борис Дрангов, който бил в Ломския конен полк. Или за лечителя Петър Димков, който също бил част от храбрите ездачи.

Иска да стане така, че до паметника да се влиза свободно.

„Трябва да има достъп не е никак трудно да се направи такъв достъп от пътя .И това ще стане, не е толкова трудно, ще стане ,трябва да сме само упорити и настоятелни“, каза ЗояАпостолова – историк.

Всъщност просто трябва да се отвори врата към улицата. Да се изчисти тревата. Да се договорят военните и общината. И хората да влязат тук където стария обелиск дълго е бил сам.

Паметниците също имат нужда от хора за да са живи. И с градовете е така.

Крайбрежната алея на Лом е красива, ремонтирана, но пуста. И на това място, където хората обикновено идват да потъгуват, да държат ръката на някого или да слушат смеха на децата, е станало малко тъжно. Понежев този град хората по- често заминават отколкото се връщат.

„Аз ще бъда откровен. Хората не са го изоставили. Принудиха се да го направят. Като няма поминък, всеки се стреми да го намери, да го потърси другаде“, каза Красимир Живков.

Когато останала без работа, и Милка напуснала своя град. 11 години работила в Италия. Да гледа възрастни хора. Първият път, когато отишла, така унизително се отнесли с нея, че от ужас побягнала. Едва се прибрала в България.

„Аз като отидох първия път, си казвах, ще кажа на всички българи да се обичат и да се уважават ,да си помагат, ох казвах си, само да се върна, ще целувам земята. И после, като мина време, и гледам Народното събрание, и изборите, и как обещават и накъде отиват нещата“, каза Милка Пантелеева.

Исе върнала в Италия. Опитала да забрави унижението. Този път съдбата и изпратила добри хора. Днес обаче пак си еу дома. Там, където растат цветята й. Ядосва се на смрадта от канала, на боклука в реката. Но тук всичко й е по-скъпо.

„Всичкото. И земята, и всичко, всичко ,всичко... Всяка една тревичка и цветенце ми е мило и го пазя, ако видя счупено дърво по дунавския парк, така се възмущавам“, каза Пантелеева.

Тошко Нешев се възмущава от друго. Народа не разбира, че си е виновен сам. Струва му се, че в това е бедата. Бил е балистик, работил е цял живот. Днес му е трудно да си плати лекарствата за сърцето.

„Говорим за демокрация, говорим за равенство, обаче го няма. Всички знаем, че парите са в много малко хора, които ги притежават и много живеят добре и луксозно, другите тънат. Тука има хора, които бъркат по кофите. Когато Надежда Михайлова беше министър, нали стана това с границите и тя каза: ето сега сме свободни. Е, ти си свободна, ама аз не съм излизал в чужбина“, каза Тошко Нешев.

Затова са си направили малък рай в старата фамилна къща. Градина, която обичат.

В дома си – Зоя Апостолова пък ще напише книга за родното си село Трайково. За да спаси спомена за света, който обича.

„Това наистина е моята историческа стена, която създава духът на моята къща тука. Мисля, че Лом има дух и няма да загине и ние които живеем тук няма да позволим това. Не, че го казвам високопарно, но не трябва да затриваме тези хубави, макар и малки градове на Дунав“, каза Зоя Апостолова, историк.

„По жилави сте от тревата“, каза репортер на БНТ.

„По жилави сме от тревата“, потвърди Апостолова.

В старата ломска казарма пак е останал самопазача. Той ще бди над паметника, който е скрит от всички. Някой трябва да остане там, където никой друг не е останал.

„Честно съм играл, не съм спечелил, но не съм и загубил“, каза Тодор Илиев.

Хора, по-жилави от тревата. Да са там, където другите ги няма. В онзи забравен свят на Северозапада, където вече не помнят как се е казвала тази църква. Тя е спомен. Но те все още не са.


Автор: Катя Тодорова