Евангелието, професорът и България – Хайнц Миклас пред "Панорама"

Професор Хайнц Миклас:

• Това е събитие в българската филология. Този паметник е обработван несметен брой пъти през последните 60-70 години, но никога досега не е публикуванв своята цялост.

Първото пълно фототипно издание издават Румяна Стоянова, Диляна Русева и Методий Петриков. Към него има том с коментари на професорите Миклас и Елисавета Мусакова. Миналата година ЮНЕСКО обяви средновековния български шедьовър за паметник на света. Двата екипа обединяват усилия – и ето резултата.

• Срокът беше много кратък: да сме готови до 24 май. Задачата беше чутовна. Но пък се справихме.Преломно събитие! Не само излизацялото Четвероевангелие, а и литургичните приложения към него.

В богатата ни средновековна литература историческите съчинения са рядкост. И професорът се е чудил как се е стигнало дотам, българите да четат собствената си история по чужди източници.

• Това си има и предимства. През 14-ти век цар Йоан Александър можел да се позове на най-стари източници, независимо от произхода им. Другояче са мислели тогава… Знаете ли, много съм размишлявал за Йоан Александър. Той е забележително явление: меценат, носител на култура, с интерес към духовното. Успява да събере собствена библиотека, което не всеки цар прави. По мирогледа му личи как продължава замисленото и започнатото от цар Симеон.
• Е, Йоан Александър не се слави с добро име в българската история, защото разделя България на две.
• Да, вярно.
• Значи културният разцвет върви заедно с политическото падение.
• Така е. В историята често се наблюдава учудваща закономерност – преди упадък на държавата изкуството и културата достигат връх. За обяснение на подобни катаклизми не стига едно кратко изречение. По това време Балканите са в плен на междуособици. Ако е имало единение, турците нямало да имат никакви шансове да ги завладеят. Старият римски принцип Divide et impera, „Разделяй и владей“ много помага на турците. Макар че те сигурно не са знаели латински.

Доайенът на виенската славистика познава България. Тук прекарва част от следването си и за няколко месеца научава български.

Професор Хайнц Миклас казва на български:

• „Няма“. Това беше първото, което чух в България, когато пристигнах и търсих своето общежитие, нали. И отидох на „4 км“, и там видях разни блокове и се обърнах към портиерката и й казвам: „Ами, знаете ли, аз пристигам от Австрия. И нямам стая. И знам, че тука, би трябвало да бъде моята стая.“ И тя казва: „А, няма“.
• След толкова години България изненадва ли Ви все още?
• Какъв уместен въпрос! Не съм си го задавал. На моята възраст все по-малко неща ме изненадват. Бих се изненадал обаче, ако българското правителство се възползва от всички шансоведа засили присъствието на специалността “българистика” в европейските университети. Това ще бъде много приятна изненада за мен.

Днес славистиката не е на мода на Запад. По време на Студената война тя беше знание за врага. А врагът често е по-интересен от съюзника.

• Хуманитаристиката зависи много от икономически и политически фактори. Когато Войтила стана папа, интересът към полската филология скочи с 30 %! Голям празник беше при нас! А сега, като гледам какво ни предлага Тръмп, аз се надявам европеецът да разбере, че има и друго, освен Америка. И да обърне поглед на изток. Макрон и Меркел вече поведоха щафетата.
• Ето, сегашният папа получи в дар това Четвероевангелие …
• Е, значи интересът към него ще се повиши.

А на един отдавнашен семинар, специалистът по стара история се учудил на българското отношение към най-новата.

• Студенти ме питат „А как беше по времето на тоталитаризм“.Представете си! На младежи българи да разказвам как са живели техните собствени родители по време на тоталитаризма. Останах без думи! Мислех, че родителите са им разказвали. Но не. Мен питат. Може би защото съм от чужбина.
• А как да обобщим средновековна България?
• Без България всичко, което сме наследили от Кирил и Методий и от учениците им, щеше да бъде обречено на крах. Това е огромно постижение. Трудно може да си представи човек такъв мащаб.

Може би затова професорът никога не съжалява за българските си дни.

• В живота си не съм съжалявал за нищо. Радвам се, когато с България нещата са се получавали. Естествено, съжалявам, когато не се получат съвсем. Но не мога да се оплача. Животът ми беше прекрасен.