Не ви ли се струва, че всеки ден някой наоколо доказва, че не го е грижа за живота. Започваме да свикваме. Толкова е нормално да си груб, да преминаваш през другите. По пътищата, по телевизията, в ежедневието. Свикваме с храбростта на безнаказаните. Простотията, която плюе върху честта. Силата на  онзи, който се е продал, а не онзи, който има сърце за това.

А някъде истински храбрите си търсят повод за радост.

В тази стара къща баба Санка и дядо Владимир качват Любчо на колелото. За него те са баба и дядо. Мама и татко.

Владимир Христов: "И повече даже. Той е... Едно семейство сме. Обича ни много. Приказлив. Интелектуално е запазен. Но физически - 13 години го обличаш, събличаш. Не може да ходи до  тоалетната, не може да си разкопчае едно копче. Трудно ни е. - Какво ви държи? - Той. Любчо ни държи. Дъщерята все едно ни го подари."

Любчо никога не е виждал нито родителите си, нито  сълзите на дядо си. Болен е от церебрална парализа. Получава уврежданията, защото остава без кислород, когато се ражда в 8-мия месец.

През 2002-ра пиян шофьор премазва на един тротоар неговата майка - бременната 24-годишна Невена. Тя издъхва след часове. Баща му Ивайло си отива след 8 месеца в будна кома. Запечатали са ги сватбените им снимки. Шестиците от студентските книжки.

Санка Христова: "На 6 февруари шестица, 9 февруари - шестица, 14 февруари - шестица. И на 8 март се намери един пияница да ми смаже детето. Това е. Това е нашият живот."

Владимир Христов: „Ние сме осъдени до живот. А него го осъдиха на 8 години, най-вероятно вече е излязъл."

Санка Христова: "А това е Любчо в първи клас. Това е един от много тъжните ми дни. Много. Когато всички родители с дечицата са весели, радостни, щастливи. Направили са във училището венец, да минават децата под него. Гушнала съм го детето, оставих количката и се бутам и аз на тия години и си викам: боже, мамино момиченце - къде съм аз, къде си ти, къде е твоето дете? И не се отказвам за всяко мероприятие, аз го водя с всичките деца. Примерно в зеленото училище, отиваме на Съевата дупка. Гушкам го, влача го, на гръб го слагам, но заедно с дечицата, за да не се дели."

Владимир Христов: „Не ми се прави нищо. Нищо. Дето има една дума - влачи ме водата, но с детето трябва да си весел, жизнерадостен, след това да гълташ мъката и така.”

Любчо е весела душа. Изпитва ме на таблицата за умножение. Шегува се, че е двойкаджия. Доскоро учил в общо училище. Заради трудно достъпната среда и честата рехабилитация сега в дома им идва възрастна учителка.

Любчо: „Всеки ден идва от 4 до 6.”

Санка Христова: "Като по чудо детето има потенциал и го показва. Но трябва много работа, много упоритост, денонощно - мога да кажа, и на специалисти, и ако не прозвучи нескромно и от работата вкъщи, каквото трябва максимум даваме от себе си. Абсолютно всичко.”

Баба Санка е изряден шофьор и всеки ден води Любчо на рехабилитация. Дядо Владимир вижда едва 5 процента с очите, но работи на пазара. На една сергия с приятели. Трябва да се изхранват. От стария телевизор на двора се информират за новините.

Санка Христова: "Много е болно, много е грозно, много ми е мъчно, че хората губят близките си по такъв нелеп начин. Имам чувството, че те просто застават в нашата огромна редица."

Владимир Христов: "Панагюрище, Симеоновград, Стара Загора, Яхиново. Какво става?! Ние сме повече от война.”

Има болки, които отлитат като глухарче. И други, от които изсъхва душата.

Дядо Владимир е запазил способността си да разпознава доброто,  дори когато ги е подложило на най-тежкото изпитание. Някои неща или ги имаш, или ги нямаш.

Владимир Христов: "Много добри хора има! Има хора от провинцията ни изпращат едно пешкирче за лицето и две бурканчета сладко. Много хора са ни помогнали и с пари, и с подкрепа и сме много благодарни.”

Санка Христова: "Човек трябва да има морал, трябва да има етика, трябва да бъде почтен в отношенията с хората и не е ли благодарен за малкото, той и многото не би могъл да види."

През всичките тези години с баба Санка са благодарили на хората, които са им помагали. Сигурни са, че на този свят няма само низост и безнаказаност. Мислят, че някъде нещо е запечатано. Смесват Любчо заедно с приятелите си на село, с децата от кваратала, с неговите братовчеди. Така животът продължава.

Санка Христова-: "Братовчед му - има половин година и нещо се обръща към дядо му и казва: дядо, само едно желание да кажа право, че имам и да ми го изпълнят, това ще бъде батко Любчо да оздравее...”

Любчо изпраща въздушна целувка за довиждане. С дядо му скоро пак ще покарат колело. В този дом радостта има специална сила.

Автор: Катя Тодорова