Критично за журналистиката с Венелина Попова

Тя е от школата, която още вярва, че журналистиката не плюе от тъмното, а си цапа обувките. Понася натиск, страха на малкия град, самота, пренебрежение, да я наричат „провинциален журналист“, не първа власт.

Венелина Попова-журналист: Но, за да си власт, трябва да си куче със зъби, изразявам се метафорично. Обаче, ако ти извадят зъбите и те оставят само да лаеш? Що за журналистика е това?! Куче, което лае, но не хапе...“

С дългия си опит знае, че свободата в журналистиката не винаги е в класациите, но винаги е лично усилие. Понякога истината е най-неприемливият отговор. Но там се проверява журналистиката. Това вижда тя след случая в Русе. Тъжна картина за всички ни.

Венелина Попова-журналист: Ами то обществото е като медиите. За да могат медиите да работят за дадена публика, тя трябва да е информирана, трябва да е добре образована, трябва да е подготвена. Ако не е подготвена, тя е лесна за манипулиране, особено ако е партийно пристрастна, ако е неграмотна. За съжаление населението ни все повече се маргинализира, все по-малко остава критичната маса от мислещи хора, от тези граждани, които формират гражданското общество и могат да протестират, реагират.

Дълги години е работила за Националното радио. Сега е на свободна практика. Виждала е много неща. Знае, че темите табу един ден ще ни пометат. Мисли, че, ако днес не влезем в циганските гета, утре няма да видим бъдещето. Знае, че топлата връзка между власт и медии е рафинирано убийство с кукловоди и звезди под прожекторите, където вече никой не е добър или лош. Всички изглеждат еднакво лоши и накрая никой не разпознава истината.

Венелина Попова-журналист: Това е процес. Всичко, което става в медийната среда, не става от вчера за днес, от днес за утре. Постепенно хората започнаха да губят доверие, защото не е ясна медийната собственост. Сега пък един депутат със съмнителен обществен авторитет той ще осветлява медиите... Те са перфидни, те разбраха – имам предвид властта, сегашната, разбраха, че е по-лесно с моркова, отколкото с тоягата. А когато не искаш да приемаш моркова, тогава се обръща другата страна, обръща се тоягата. Само че имат много перфидни начини да го правят. - А журналистиката не се ли оказа много евтина? - Ами всеки се оценява. Всеки си има цена. Значи колегите се самооценяват много ниско. Предлагали са ми, само това ще кажа за себе си, предлагали са ми подкуп. Колкото искам. За да спра едно свое разследване срещу голяма, много мощна фирма, на национално, не на местно ниво. И аз отказах. Бе ми казано, че може да не са пари, може да е услуга. Аз знам, че ако човек веднъж се поддаде, то е завинаги. То е като в съдебната власт. Говорила съм с хора отвътре, съдии, прокурори и съм питала: как става, как ги корумпират? А те казват: Ами много лесно. Ако веднъж приемеш, след това край. Влизаш в един списък и никога повече не можеш да откажеш. Но ако не го направиш, няма да направиш кариера, ще си седиш в канцеларията на някой районен съд. Но човек избира. Всичко е въпрос на избор. -Всичко.

Тя още има сили да остане в журналистиката. Но разбира хората, които я напускат. Понякога, за да опазиш себе си, трябва да си тръгнеш навреме. Важи за всяко нещо, което придава смисъл на живота. Свободната воля.

Венелина Попова: По-добре да се оттеглиш. То е като в спорта. Отколкото да се орезилиш, да се изложиш. -Ти чувстваш ли се като аутсайдер? - Не гледам на себе си постоянно като на аутсайдер, но е имало такива случаи. Да! Когато съм била в тежка ситуация и не съм получавала подкрепа. Но трябва да съм откровена, имало е колеги, които са заставали зад мен. Давали са ми трибуна. Подкрепяли са ме морално... Ако трябваше да избирам да работя в частна медия с високо заплащане и да остана в обществената, където бях с много ниска заплата, пак ще избера обществената, пак ще избера радиото... Въпреки опитите да бъдеш спънат, да ти дръпнат ухото, да те накарат да спреш да говориш, въпреки това има свобода, колкото и да се опитват, да те цензурират е сложно....

Знае едно - журналистът сам избира. Всичко в този живот винаги е личен избор.

Венелина Попова-журналист: Това, което мога да кажа от целия си журналистически опит е, че хората не са никога нито черни, нито бели. И са сложни... Не знам дали научих този урок, че може би не трябва да се влиза в директен сблъсък със злото. Защото аз винаги правех това. Винаги с рогата напред... Много пъти съм била уморена, много пъти съм била разочарована. Даже съм си казвала: край, никога повече няма да правя разследвания. Край, това е последното. Обаче всеки следващ път, като изникне тема, не мога да се сдържа. Затова колкото повече остарявам, толкова по-рядко се заричам, толкова по- рядко казвам “никога“. Защото, когато кажеш „никога“, Бог ти праща изпитание. Да те провери колко си силен и когато си казал “никога“ дали можеш да устоиш.

Автор: Катя Тодорова