Петя и питанките. Истории за пораснали деца

Ето в такъв ден имам среща с Петя с, която обича да любопитства. Около нея никога не е скучно. Тя е търсачка на думи, истории, герои, странности, грешки, несъвършенства. Така пробва вкуса на живота. И се раждат нейните истории и детски книжки.

Петя Кокудева:
„Докато беля картофи, да речем, започвам да си измислям истории за картофи и сега съм си измислила за едно племе от картофи, което като епизоди се развива в главата ми, един сериал или една книжна история. Нямам нужда от специално вдъхновение. Харесват ми нещата, които са едновременно смешни и тъжни или сериозни и глупави.Този абсурд в нещата мен лично много ме привлича.“

Често канят Петя в училищата. Чете на децата своите книги. Задава им въпроси.Така научила, че пандите са черно-бели, защото играят много шах.Тогава и хрумнало друго. Предложила на децата да напишат на листчета въпросите, на които търсят отговор. После да ги пуснат в магическата и кутия. За да им отговори.

Петя Кокудева:
„Децата се вцепеняват, защото те си мислят, че аз от тях очаквам да ме питат нещо правилно. Така, както в час ги изпитват. На мен винаги ми отнема 5-6 минути да им обясня внимателно, че няма такова нещо като правилни въпроси, всички въпроси са верни по свой начин...

И така децата започнали да пускат въпроси в кутията.Питали я как се женят мравките,как човек да си намери работа,какво е да си поетка, защото е момиче,кога ще свърши светът?...

Петя Кокудева:
„Кога ще ядем сладолед?...Как се образувал човека?... Защо прилепите спят с главата надолу?

Петя е момичето ,което на 24 май произнесе традиционното писателско слово пред Националната библиотека. Сигурно помните. Разказа простичка история. За общия ни живот, в който всички са учители. На добро и лошо. И от начина, по който говорим, пишем, слушаме, зависи в какво се превръщаме.

Петя Кокудева:
„Мисля,че всички ние в тази страна сме доста неуверни, с доста ниско самочувствие и това ни пречи да оценяваме другите, било то по предишните поколения. Както е известно, писателите много често не се четат един друг през поколения, което е ужасно, защото ние повтаряме или едва ли не откриваме неща, които някой друг прекрасно е написал и решил преди нас. И ако ние добием по някакъв магически начин, през някаква работа, ако добием малко по-здравословно самочувствие, ние няма да се чувстваме ощетени от успеха на другите и няма да имаме толкова голяма нужда от един такъв криворазбран индивидуализъм.

Само преди наколко месеца Петя се върнала от 9-месечно околосветско пътешествие. Поживяла живота на другите. Понякога с палатка под звездите, понякога в къщите на местни хора, понякога като доброволка с труда си. Върнала се по-смела. С много истории за разказване.

Петя Кокудева:
„Нарочно живяхме в къщите на различни хора от Норвегия, Нова Зенландия, от Азия. Аз наистина чувствам сега, особено след като се върнах, чувствам света и хората, много близки и даже понякога ми е мъчно като се сетя за бабата, при която спахме в Индонезия или един професор, който срещнахме в парка в Нова Зенландия. Имам чувството, че роднините ми са пръснати по света и патриотичното чувство е някак по глобално изразено при мен. Обичам по някакъв начин всички хора...

Петя Кокудева:
„Най-важното, което ми се случи и което понякога ми е мъчно тук е, че ние много се капсулираме, ние непрекъснато мислим в диапазона на жълтите павета или на нашите бедствия, които тук ни сполитат... На мен ми се иска да мога да живея с малко по-широка всеки ден. Не само с това, което се случва на мен или на моя град.

За това, когато е при децата, Петя им чете от книжките си населени с особняци.Те предпочитат да обичат, да грешат, да вършат глупости. Не се сравняват. Не печелят на всяка цена в живота. Не са отличници. По-скоро са диви, свободни тревички в голямата градина.Търсят си пътя към слънцето, като свободни същества.

Петя Кокудева:
„В това състезание няма смисъл, защото в крайна сметка историите на живота ни са абсурдни, аз много вярвам в това. Много често това, което на теб ти се струва успех, накрая се оказва провал и обратното. И ти си мислиш ,че си безлична люцерна, а накрая се оказваш четирилистна детелина...“

Толкова много неща могат да се случат в един ден. Само трябва да бъдеш нещотърсач. Да ги откриеш.