Победителят във втория епизод на „Ръкописът” Светозара Давидкова: "Когато вървиш към върха, около теб остават все по-малко истини"

Светозара Давидкова си осигури място на финала на литературното реалити на БНТ „Ръкописът” с отличното си представяне във втория епизод на шоуто. Ето какво още иска да ви каже тя в това кратко, но много откровено и лично интервю:

БНТ: Светозара е?

Светозара: Една щастлива и свободна 27-годишна жена. Обичам да пътешествам, особено по българските планини. В писането ме вдъхновяват нееднозначни житейски истории, които ме провокират да се запитам „Ами ако бях аз, какво ли бих направила?“

Извън писането се занимавам с анализ на сделки на фондови борси. Споделям вълнуващо-неподреден живот с един красив, чернобрад търновец. Искам да остана да живея в България.

БНТ: Защо „Главен изпълнителен директор“?

Светозара: Защото Главен изпълнителен директор е символ на успешна кариера. Моят роман обаче разказва какво се случва, след като героят достигне най-високите корпоративни върхове. Там горе около него остават все по-малко истини. А лъжите, които той се налага да използва, за да осъществи целите си, накрая обхващат и него самия.

БНТ:„Ръкописът“ е?...

Светозара:Стимул да бъда смела и да споделя романа ми с хората.

БНТ: Кога пишеш най-добре – когато бързаш, тъжна си, успяваш, смееш се или друго?

Светозара: Пиша най-добре, когато ме вдъхнови интересна и силно противоречива личност.

БНТ:Защо пишеш, а например не пееш?

Светозара: Когато пиша, аз изживявам още сто живота, освен моя, докато измислям какво ще се случи с героите ми. За мен всяко писане е още живот.

БНТ: Кога написа първия си текст?

Светозара: Първия си художествен текст написах, когато бях в четвърти клас. Той беше в защита на един планински връх, който по онова време беше превърнат във военна база.

БНТ: Кажи ни нещо кратко, написано от теб, което много харесваш?

Светозара: Ще споделя сцена от „Главен изпълнителен директор“, която много харесвам:

- Някои го наричат „мечта“… - единствената светлина, която се прокрадваше през прозрачните завеси на стаята, идваше от оранжевата улична лампа отвън. - Други го наричат „цел“...

Мъжът вдигна глава и продължи с рязък тон:

- Аз го наричам „център“. Защо да използвам скапани, неясни понятия? - той отпи останалата на дъното на чашата глътка коняк. - „Мечта“ казва влачещият се по течението човек. „Цел“ казва някой с по-ясни идеи и с точно начертана пътека. Но това, за което аз говоря... - той тресна празната чаша на масата - то е нещо друго. То е средата, то е ядрото, към което човек е така привлечен, че всичко в него започва да кръжи около този център – и мислите му, и действията му, и всяка проклета малка частичка живот в него е устремена натам. Когато някой има център, ето това е мигът, в който човекът и мечтата наистина стават едно – той се обърна и изкрещя – Не ме докосвай! Ти нямаш идея за какво говоря, ти никога няма да имаш! – и блъсна ръката, понечила да прегърне раменете му.