Смъртта на свободата - гласове от руската опозиция

Късна вечер в София. Пред Руското посолство. Няколко души коленичат и  поставят цветя в тъмното. В памет на Алексей Навални. Палят свещи и мълчат. Но всъщност  много им се говори.

Андрей Карпов: “В Русия хората се страхуват  да живеят. Да говорят. Чувам се  по телефона с близки и когато стане дума за положението там,  те веднага ме спират и казват: Стига, да не говорим за това!  Страхуваме се, че ще дойдат и за нас. Ще пострадаме.”

Андрей е сред руснаците, поискали убежище в България. Той е от малко градче в Брянска област.

Андрей Карпов: “Работата ми беше да разследвам корупционни дела. На средно ниво. Правех каквото можех. Но ако искаш да си вършиш работата, постепенно системата те смазва. Започнаха административни арести, привиквания, обиски. Преди една година ме поставиха пред дилемата: или в затвора, или в армията. Тоест да убивам съседите си украинци. Аз там имам роднини, приятели. Живея на 15 километра от украинската граница. Не можех да направя това. Имах три дни за спасение. Така реших да дойда в България.”

Не е само той. Ирина пристига тук с дъщеря си две седмици след началото на войната. Тя е наполовина украинка. Работила е за опозиционния щаб на Иля Яшин, който сега е в затвора.

Ирина Василиева: Мрак. Русия сега  е в огромен мрак и той се усилва  смъртоносно. Надеждите ни рухнаха с убийството на Навални. Мисля, че репресиите само ще се усилват. За целия свят е очевидно, че Путин е престъпник, който не знае граници. Може да започне война. Да убие всичките си политически опоненти. Прави го от много години. Сега просто   уби най-светлия от тези, които можеха да му се противопоставят.

Андрей Карпов: Много хора мислеха Путин за силен президент, но той откри истинското си лице. Лицето на  обикновен бандит! В последните две години Русия много се промени. Хора, които мислех за умни, започнаха да подкрепят войната, да  вярват на пропагандата. Тя действа много силно. Така е в целия свят.

Днес в Русия  истинска политическа опозиция е невъзможна. Та там  сега вкарват хора в затвора само защото са положили цветя в памет на Алексей Навални.

Ирина Василиева: Не напуснах Русия от страх, а от отвращение! Заради всичко, което се случва. Честният човек има два избора. Ако не мълчиш - влизаш в затвора. Или напускаш страната. Няма други варианти.

Ксения Елисеева: Тук съм, защото вече е невъзможно да се мълчи. Става все по-зле и по-зле. Трябва да направим всичко възможно,  да не мълчим. Да   спасим страната си  от тази тирания. Беше невъзможно да остана честна със себе. Рискът  да бъдеш убит или да влезеш в затвора  става все по-голям.

Вечерта се спуска все повече. Но и запалените свещи на мястото за поклонение  се увеличават. Дошли са още хора.

Александър Стоцки: Дойдох в България, когато започна войната. Купих си билет на 24-ти февруари  и на 25-ти бях тук. Тази война  и всичко, което се случва в Русия, е кошмар. И става все по-лошо. Путин отстранява всичките си политически опоненти. Както стана с Борис Немцов край стените на Кремъл. Така се  се случи и с приятеля му Навални. Това е истинско убийство. Не смърт в затвора. За мен Алексей  беше надежда за свободна и демократична Русия. За съжаление  репресиите след неговото убийство ще се усилят. Защото сегашният диктатор, чието име ми е противно даже да  споменавам, е жаден за кръв. На мен вече ми е банално  и неудобно да убеждавам тези,  които подкрепят войната, че тя е истинско зло. Че не трябва да се нападат съседите, че не трябва да се убиват хора. Защо? Защо ви е тази територия? Защо ви е всичко това? Много се чудя на такива хора - както в Русия, така и в България, които подкрепят това човекоядство.

В родината си Алекс е бил учител. Сега работи различни неща. Но се чувства свободен.

Александър Стоцки: Много се зарадвах, че демократичните сили в България са сложили този билборд  с думите на Навални точно срещу Руското посолство. И съм много благодарен на всички българи, които идват и носят цветя. Никой не ги маха. Зная, че това е истинската България - хората, които отстояват демокрацията. И политиците, и обикновените българи. Радвам се, че съдбата ме доведе точно в България. Това е правилния път - да бъдете  европейска страна. Другото са ужасите, които виждаме в Русия.

Пред Руското посолство в София тази вечер са много млади хора. Глеб  e  IT специалист и системен администратор.

Глеб Стручев: Всяка година в Русия става нещо невъобразимо, което променя картината. Всяка година си мислиш, че по- лошо не може да стане и всяка година путинският режим е решен да докаже, че може да пробие дъното.

Ще се върнете ли в Русия някога? Сега е невъзможно. Имам повиквателна за армията и още санкции.

20- годишният Абдулрахман идва от Новокузнецк, Югозападен Сибир. Два пъти е задържан на  демонстрации в Русия. Още се стряска от всичко.

Абдулрахман: Цялата страна се страхува. Боят се  да говорят на политически теми. Отиват на работа - мълчат. Говорят си само по служебни въпроси и си тръгват. Същото е и на училище - идваш и не говориш с никого. Връщащ се в къщи. Със заминалите се говори по Телеграм и Месинджър. Превръщаме се в Северна Корея.

Посланията в памет на Навални се увеличават с още няколко. Дошли  са и две момчета с български произход. Бабата на Михаил  в миналия век се задомила в Крим. Сега съдбата върнала него тук.

Михаил Чистохолов: През 2022-ра реших, че е най-доброто време  да се преместя от майка Русия, към баба България.

Когато пристигнал с първия евакуационен самолет в началото на войната, Александър пък се записал да учи право в Софийския университет.

Александър Танев: Всички лидери на опозицията  или са в изгнание, или арестувани - медиите са затворени и ти просто разбираш, че няма как. Хората носят цветя, арестуват ги, но пак продължават. Цветята се махат, мемориалите  се разрушават, но те пак не спират. И няма да спрат, защото това е страшни сила и точно от тази сила се плаши Путин. Точно заради това е убит Навални.

Стотици руснаци тези дни правят  едно и също. Оставят  цветя в памет на Навални. После си тръгват мълчаливо. Ако не ги арестуват.

Тази вечер тук не е така. И слава Богу. Но не е - лесно за хората, които сега ще се разпръснат в мрака. И може би ще останат сами.

Андрей Карпов: Трудно е да започнеш да живееш от нулата на 45. В Русия останаха домът ми, приятелите, работата. Тук съм просто емигрант.

Ирина Дмитриева: Моята надежда е много малка. Тя е само в детето ми. В моята дъщеря. Много би ми се искало да живее в свободен свят. Затова дойдох в Европа – в България. А аз? Предполагам, че няма да мога да се върна в Русия никога. Затова цялата ми надежда е в детето.

Има една песен на Юрий Шевчук, на когото вече е забранено да изнася концерти в Русия.  Писана е наскоро. Тя  е молитва за „Погребението на войната“. И е за болния свят. Няма как да я изпее днес в родината си. Тази вечер в София  те са далеч от Русия. И няма как да споделят тези думи там. Но дойдоха с лицата и сърцата си и ме помолиха да предам, че  не са невидими.  Има ги.