Естел и битката с потопа - история от Мизия

Предаване: Панорама, 27.09.2018

В предаването
Части от предаването
Всички броеве
Естел Димитрова Савова: „На тези люлки е минало моето детство, една подобна има и пред моя дом. И се чувствам малко тъжно и малко ядосано, защото тези люлки са празни, а когато аз бях дете тук се събирахме страшно много деца и са минали едни от най-хубавите мигове в живота ми."

В този квартал на града има улички, където вече живеят само по двама-трима. Пълно е с дворчета в които няма кой да събере ябълките. Уморени от несгодите, хората си тръгват. Естел ги разбира.

Естел Димитрова Савова: „Ще дам един пример: дълги години се борим улицата ни да е асфалтирана. Аз живея на улица „Сергей Румянцев“, която е успоредна до реката и тя не е асфалтирана, откогато майка ми е дошла и се е оженила в Мизия. Цял живот се борим тази улица да е асфалтирана, цял живот се борим поне да е насипана. И сега след пороя, ремонтът, който е на улицата, се състои от два камиона с камъни, които са изсипани там.“

И преди 4 години, и сега, обещанията в Мизия са повече от свършеното. Камерите и министрите са си тръгнали. Хората са се изпокарали. За помощи. Намразили се. Локвите и калта са си там.

Естел Димитрова Савова: „В момента хората не вярват, че промяната е в тях. Всеки се надява промяната да започне отдругаде... Хората не осъзнават, че трябва да излязат от къщите си, да почистят пред домовете си на първо място и след това всеки да каже: - ето, нещо се случва. А хората не го правят. Просто хората се затварят в себе си, затварят се в домовете си, ядосани са, обезнадеждени са, че промяната не се случва. А те просто трябва да разберат, че промяната трябва да започне от тях, от самите тях."

Естел иска да ми покаже любимите си места. Как някога се събирали в градинката пред Техникума по химични технологии.

Тенис масата е същата - тази от нейното детство. В центъра на парка има табела за приключен европейски проект по обновяването на мястото.

Естел Димитрова Савова: „Това е един от парадоксите в мен, когато се разхождам тук. Понеже живея много наблизо и идвам тук с малкото кученце, което имам и детенцето, за да се разхождаме и да си играем. Казвам си: дали не е време да се откажеш и да намериш друг път в живота си. И в същото време е надеждата, която те кара да останеш и все пак се надяваш, че когато промениш нещо в себе си, когато накараш някой друг да промени нещо в себе си малко по-малко нещо ще се промени към по-добро."

Разрухата в този град има много лица. След пороите в училището са направили ремонт. Даже по-хубаво е станало. Но децата са намалели още повече. Така се изправили пред нов парадокс -подобрения има, но хора няма. Има много работа за вършене, но е пълно с безработни.

Марийка Антонова, работи в училището: „Ние тук, нашият край, много хора са без работа. И няма как. Няма къде да се работи. И ние сме принудени и на минимална да е, но да си на работа. Това е положението при нас."

Марийка е тъжна, че децата често безделничат. Че са добри деца, но някой трябва да им го казва по-често. Някои са виждали само разпадащ се живот. Отломки. Научени са да не вярват, защото рядко някой вярва в тях.

„Аз се радвам, че все пак има деца, които все пак се борят да постигнат нещо. Има много добри деца сега при нас. Много добри деца, нищо че изглеждат така. На тях не им е лесно. Имахме едно детенце, което сподели, че братчето му е починало от недояждане. Това не говори добре за семейството, защото и двамата родители не работят.“
Дядо на улицата - Цветан Филчев: "Тъжно е в центъра след 5 часа като слезеш, не можеш да видиш човек… Там, където пороят отнесе шосето, напълниха с камъняк и така си остана. Уж милиони за асфалт, ама няма! Потънаха… Сега, ако дойде един порой, ще иде всичко в центъра пак."

Пано Пировски: „Бегат, бегат от Мизия… Защото наводнението всичко преби. Ей тая къща е пуста и тая, и тая…"

На улицата на 91-годишния Пано са останали само трима жители. Даже за политика не си говорят. Безинтересна им е. Щастлив е, че внуците му ще го видят по телевизията. На улицата, където живее Естел, още няма асфалт. След наводнението са запълнени най-големите дупки. Това лято мазетата им пак са наводнявани. Застрахователите се уморили да идват.

Естел Димитрова Савова: „В града цари страшен хаос, не само сега, от години е така. Цари една пустош и никой не се грижи за нищо, а хората, които трябва да го правят, не се интересуват. Тук от меда не се близва, а се гребе с черпака.
Най-отчайващото нещо, което съм видяла, е как младостта на родителите ми изчезна, как здравето на хората, които обичам, се съсипа. Как баща ми пое по един дълъг път извън страната, за да може да се грижи за семейството си. Това е нещото, което ми тежи най-много…
- Какво научи за хората, докато изгребвахте заедно калта?
- Че човек до човек опира. Че хората могат да бъдат много добри, когато поискат. Че хората могат да постигнат страшно много, когато са заедно и че хората вътрешно са добри, не са лоши, не са скъперници, че хората могат да си помагат един да друг, ако желаят.
- Какво ги прави лоши?
- Това, че някой друг определя съдбата им. Това, че те нямат силата да определят съдбата си."

Преди 4 години Естел спасила пианото си от водата. Продължила да пее в хора за турлашки песни. Заради волята да опазиш най-важното от себе си. Причината да си жив.

Има много причини да си тръгне от Мизия. И само една да остане - усещането да си у дома, там, където има кой да събере ябълките.