В тези дъждовни дни Стинг си замина от България, но от Америка се върна писателят Георги Господинов. Може би защото знае, че „центърът на света“ е там, където те чакат. Изпуснал е цъфтежа на липите, но е тук с нова книга от кратки истории.

„В едно затънтено село из планината, далеч от всички пътища, някой е написал с червени букви върху порутен, варосан дувар: Тук е центърът на света. И аз знам, че там е центърът на света…“

Георги Господинов: „Центърът на света е много подвижно място. Може да си на Таймс Скуеър или в Париж и където си искаш, и това да не е твоят център на света. Можеш да си на някое забутано място и там да намериш центъра на света. Много е различно. А най-хубавото е, че ние носим в себе си „центъра на света“. Той е там, където са децата ни. И всъщност това е част от проблема. Много български семейства живеят разделени от своя център на света и ако ти си тук, но децата ти са някъде другаде: къде е твоят център на света?“

Въпроси и кратки истории, след които ти се мълчи. Преди няколко вечери неговите читатели препълнили Младежкия театър и го изненадали искрено. Едно момиче му донесло торба с череши. Друг споделил, че се познал в неговите истории. Непознати, които го трогнали.

Георги Господинов: „Майка, която е бременна в петия месец и която каза, че винаги плаче на последния ред на една история. И тя е, че в съня и смъртта влизаш сам, но до вратата е добре да си с някой. И че усеща как детето реагира на този ред. Като човек, който работи с тъгите предимно, когато видиш тези лица толкова озарени, които намират смисъл в твои текстове, а твоите текстове им дават представа за самите тях… Утеха, смисъл, че са пътували с една или друга твоя книга и са я чели някъде по света“.

„Всичките наши тела“ Георги Господинов пише след една година затишие. Имал е нужда да помълчи. Да се отдалечи. Да остане сам.

Георги Господинов: „Защото много рязко злоупотребихме с думите... Има един потоп, апокалипсис от бъбрене, чиято цел е да заглуши нормалния разговор“.

- А в това бъбрене и в този шум разбрахте ли кои са големите дефицити - нашите и на света?

Георги Господинов: „Дефицит на всекидневен смисъл, защото човек живее в рамките на кратък живот. И този дефицит не е само български. Дефицитът на любопитство към другия. Ние сякаш не се интересуваме какво му се случва на другия. Дефицитът на човещина. В крайна сметка литературата и това, което разказваме, е за да отвоюваме постоянно някакви граници. Граници, които не бива да се прекрачват. Ние казваме обикновено: родината е там, където са нашите приятели. Но знаем с кожата си, че никъде не мразят така, както мразят тук и както можем да мразим тук. Онова силно да любим и мразим се е изместило към втората част и това е нещо, с което никога няма да свикна тук и да махна с ръка... Защото това много ни свива като хора. Ако нещата не вървят в едно общество, вина за това има първо самото общество. На всички нива и ние включително. Като част от него“.

Той е този, който изучава „физиката на тъгата“, но дъщеря му е тази, която разбира по-добре физиката на радостта. Част от историите в книгата са породени от нейното откривателство за живота. Онзи вечен кръговрат, в който учителите и учениците си разменят ролите.

Георги Господинов: „Тя е тази, която успокоява и много от историите вътре са вдъхновени от нея“.

В книгата има текст за едно малко момиченце. Наредило е плюшените си играчки и ги пита: Как сте днес, деца? После само отговаря вместо тях: „По-добре от утре“.

Най-непоносимата мисъл за писателя днес е точно тази. Усещането, че в днешния свят доброто не е обещание.

Георги Господинов: „Непоносимо е да не можеш да обясниш на децата си, че все пак доброто ще победи. Че добрите винаги побеждават. Не можеш да им го обещаеш вече. Това е непоносимо“.

– Напоследък с приятели си говорим какво е смислен живот. И всеки дава различен отговор...

Георги Господинов: „Аз ще го кажа с една история. Бях веднъж в Пиза, благодарение на един превод на моя книга. Там живее моят италиански преводач Джузепе Делагата. Прекрасен човек и преводач. Беше една вечер, след като си тръгнах от тях. Вървях през Пиза, късно през нощта и видях едно малко площадче, на което стояха млади хора, пиеха бира, бъбреха си. И просто седнах да ги слушам. Не знаех нито дума италиански. Но самото усещане... Да остарееш с приятели на един такъв площад, където са остарявали техните родители. Да бъбриш в една топла, късна лятна нощ и светът да е спокоен. Това е...“