Тъгата на село Каравелово

Предаване: Панорама, 28.04.2023

В предаването
Части от предаването
Всички броеве

Тухла по тухла. Градят живота си отново.

8 месеца след наводнението в село Каравелово тези хора още не могат да възстановят дома си. Разчитат само на ръцете си.

Живели са без ток. Месеци без вода. Сред  кал, прах, изтощение.

Донка Йовчева: „Ако се откажем, все едно да се откажем от това, което си е наше, продължаваме, полека лека и така…“

Валяло е  и селото пак е потънало в кал. Всеки се бори с нещо свое. Бедствието не е свършило. Мнозина  са изпокарани. Разделени. За помощи - от липса на справедливост, от дълго очакване несгодите след потопа да свършат. Но те не свършват. Уморени са.

Донка Йовчева: „Нормално е, защото всеки завижда на другия. На един дали повече, на друг по-малко. Нормално е да се изпокарат. Ама няма смисъл! Няма! И да се скараш - по-добре комшията да ти помогне, отколкото да си изпокараш. Не е ли така?

Костадин Костадинов: „Надявам се хората, които сме тук да си помагаме един на друг. Ако сме разделени - кой ще ти помогне. Ако си паднал в гьол и няма кой да те вдигне, какъв е смисълът? Човешкото у човека трябва да ни говори. Така го разбирам аз. Надявам се повече хора да го разберат. Не зная защо  не го правят.“

С носталгия си спомнят за времето когато тук били доброволците. Не знаели кой им помага. Просто хора. Било трудно, но не се чувствали сами.

Сега усещането е за безвремие в което само проблемите са постоянни. С тока, водата, къщите, майсторите, вечната кал.

Донка Йовчева: „Най-много ме ядосва безхаберието на политиците, безхаберието на тези отгоре. Това ме ядосва. Те си крадат, те си лъжат и си гледат тяхното да въртят, а такива като нас само страдат. Те са изпокарани, а нас - вижте ни! Те си тъпкат гушките, пък ние тикаме количките с пясък и се чудим от какво да пестим. Ами като са скарани - да напускат, що стоят горе? Ще гласуваме на всеки 6 месеца!? Ами дайте парите на болните, дайте ги на децата - толкова страдат. Що ще ги даваме на тях?

Селото се възстановява бавно. Реката се чисти и по разкаляните улици непрекъснато се движат камиони извозващи  пясък. Сменят се водопроводите. Но хората останали без дом се чувстват оставени сами на себе си.

Павлина Ганчева: Изморили сте се виждам… Ами как няма да се изморим. Мъчим се да се оправяме. Няма на какво да се зарадваме. Трудно  е, но ще се възстановим.“

Къщата на тези хора е съвсем близо до реката и е сред най-пострадалите. Отишъл си е трудът на три поколения. Получили са помощи, но те са напълно недостатъчни за да се справят. Политиката е  безкрайно далеч  от техния свят.

Павлина Ганчева: „В Парламента са едни и същи, не могат да се разберат 2-3 години. Пак ще бъде същото. За какво да ходя да гласувам?!

Временен мост свързва селото. Още седят фургоните в които никой не живее. Местните искали да ги ползват поне за баня. Но то пък вода нямало.

Тук още няма отговор каква е причината за бедствието. Природата, нечия алчност, години небрежност.

Къщата на Павлина Балтова вече не става за живот. Приютила се при сина си. Стъписващо  е да чуеш от   75-годишна жена, че светът наоколо е загубил душата си. Просто е натрупала много тъга.

Павлина Балтова: „Няма я, изгуби се ! Някак си хората се отчуждиха. Първо не си съчувстват. Съчувствието го няма. Бедствието го показа. Всичко започна със злоба, завист един към друг, не зная от къде дойде това. Не мога да го разбера, не мога да го проумея!? Защо хората започнаха да се групират, защо започнаха да се мразят, защо всичко се прави със злоба, а не с труд и желание. Хората не се обичат и природата не ни обича. И тя го доказа тази природа, че не сме ли единни, ще ни се случват най-лошите работи в тоя живот.

Павлина Балтова: „Нас не ни изоставиха доброволците. Нямам думи, бедни са ми думите, тия хора какво направиха за нас, от цялата страна. Аз не вярвах, че в България може да има толкова задружни хора. И те сами да се организират, без да се познават. Аз само гледам и си викам - откъде тия хора се сдружиха, така се разбраха и толкова работа откараха задружно.

Някъде там край реката  бил нейния дом. Стихията го  направила необитаем. Тъгува за цветните градини, които вече ги няма.

Павлина Балтова: Ние ще умрем в мизерия и мръсотия, това няма да се оправи, поне за тези които са на моите години. Жестоко е. Много ми е мъчно за това село, аз не съм родена тука, но тук съм изгледала децата си…

В тези трудни дни, освен дома си трябвало да спасява и читалището. Тя е негов председател. Дора Шопова и съпругът й Вълко се притекли на помощ. Изправили се  срещу стихията, после дошли помощници. И се справили. Спасили го.

Дора Шопова: „Призовавам, който може, който има пари да го претвори, в старчески дом или нещо друго. То е разкошно, голямо, сградата е масивна, ама отвсякъде тече. Опитахме се да го почистим, моят баща е бил учител там и ми е много мъчно.“

Тази вечер читалището ще се оживи. Събират се местните самодейци.   Време е за малко радост.

Вече имат пиано.   Намерили са дарители.  Поръчали са нови столове. Местният художник, Васил Василев, макар  пострадал от наводнението, е   нарисувал нов портрет на Левски. Да го вижда всеки,  който влиза тук. На Гергьовден ще  вържат люлка на двора. Да не ги победи калта.

Пишете ни
x

Сигнализирайте нередност

и/или

Разрешени формати: (jpg, jpeg, png). Максимален размер на файла (25 MB). Можете да качите максимум 5 файла.

** Тези полета не са задължителни.

captcha Натиснете върху картинката, за да смените генерирания код.
Трябва задължително да въведете кода от картинката
< Назад