10 години след трагедията в Лим

Днес се навършват 10 години от катастрофата в река Лим, при която 12 деца от Свищов загубиха живота си. През седмицата ви разказахме за съдбите на техните родители през тези години, за ученическите екскурзии, които продължават да се организират все така с нощни пътувания. Колегата Иво Никодимов и оператора Ивайло Минков отидоха и на мястото на трагедията. Там заведоха и част от спасителите, къито върнаха към спомените им от късната вечер на 4 април 2004-та.

Заим Ахматович: "Помня всичко от онази нощ, все едно беше вчера.

Сафет Балегивац: "Много е тежко, когато си спомням за тази катастрофа."

Мирза Иукович: "Аз съм родител, имам деца и съм помагал на деца. Най-страшното е да загубиш дете."

Всяка година на 4 април спасителите от Лим се събират на това място в памет на онези 12 деца от катастрофа, които не успяха да спасят. Идваме на мястото седмица по-рано. Заварваме свежи цветя на паметника, така както видяхме и гробовете на децата. Връщаме част от спасителите към спомените им от вечерта на 4 април 2004-та.

Заим Ахматович: "Като на кино ми е пред очите, беше тъмно и още чувам бученето на реката. Не помня друг път така страшно да е бучала. Имаше нещо, как да го кажа, нещо страшно и грозно - не съм имал друг път подобно усещане тук. Чуваха се викове и грохот на вода, беше смразяващо. Когато видях автобуса във водата помислих, че е нещо много фатално, само се молех хората да са оцелели. Веднага тръгнахме надолу, не знаехме колко време автобусът е бил във водата, дали идваме скоро след катастрофата или сме фатално закъснели."

Сафет Балегивац: "10 години минаха, а нищо не се забравя, все едно беше вчера - толкова бързо се изтърколиха тези години. Слава Богу успяхме да спасим много хора, за съжаление не всички. Ако бяхме успели да спасим всички, сигурно вече щяхме да сме забравили. Ние обаче не успяхме. 12 деца останаха под водата

и загубиха живота си там. Най-ясно се помни това, че бяхме близо, че имахме възможността да помогнем, че бяхме в ситуацията, в която трябва да се действа."

Мирза Иукович: "Когато се обадиха и казаха, че автобус е паднал в реката и деца са в опасност, не помня как дойдох до тук. И сега си мисля, че съм летял до тук. Дойдох и в тъмното тръгнах директно към реката по следите, които автобуса беше оставил. Чувах грохота на реката, не съм я чувал такава през живота си и заедно с него се чуваха виковете за помощ. Имах едно чувство, че там за помощ вика моят син."

Както родителите на загиналите деца, така и спасителите казват, че през тези 10 години безсънните нощи не могат да бъдат изброени. Сънищата им също ги връщат към спомените от онази нощ.

Сафет Балегивац: "Много пъти се случва да сънувам случилото се. Сънувам, че вадим загиналите

деца живи и се будя. Ужасно е това, събуждаш се и действителността те удря, защото знаеш, че тези деца ги няма. Това сигурно е онази малка частица надежда, която винаги имаш, че другият е жив, ще дойде и ще ти

каже "здравей". Това е истинският кошмар, след такъв сън се питаш - къде сбърках, защо не успях да спася още някой, защо не успях да спася всички."

Заим Ахматович: "Знаете ли - всички от младите, които помагахме тук, вече имаме по две деца. Може би това е на първо място от страх, ако нещо се случи да не останем сами. Не знам. Другото е, че сега като видя някой да влиза в завоя по-рязко - ми идва да му изкрещя, за да намали. Има моменти, в които ей така се сещам за онази нощ, тогава се обръщам към реката, гледам я и плача."

Сафет Балегивац: "Всички бяхме млади на по 20-21 години. По друг начин гледахме света. Сега вече сме други, имаме и деца. Със сигурност онази катастрофа ни промени, може би сме много по-разумни родители, отколкото бихме били, ако това не ни се беше случило. Със сигурност след тази трагедия ценим много повече децата си, защото сме видели какво е да загубиш дете по този ужасен начин."

Мирза Иукович: "Аз съм родител, имам деца и съм помагал на деца. Най-страшното е да загубиш дете. Тогава бях десет години по-млад. Не знам. Мисля, че няма родител, който да може спокойно да гледа, че дете страда. А тогава тук видях големи хора, едни жени бяха, които спокойно лежаха на носилките и питаха за багажа си. Първият ми спомен е как направихме тук подход от дървета, за да можем по-сигурно да вадим децата. Направихме го, за да няма опасност някой да се подхлъзне и отново да полети към реката. Беше мокро и

хлъзгаво тук, а те бяха деца. Трепереха, студено им беше, бяха уплашени. Чувствам ги като мои деца. Нека Господ им даде дълъг живот, а на онези, които загинаха - мир на душите им, за съжаление само това можем да измолим за тях."

10 години по-късно спасителите от Лим вече са и български граждани.

Заим Ахматович: "В края на февруари си получихме българските паспорти. Някой от другите успяха да отидат да си вземат паспортите малко по-рано. Станаха готови тази година. Знаете ли, паспортите не са най-важното. Ние живеем, имаме семейства и можем да ги храним благодарение на България. Всички имаме работа,

осигурена от България. Ето аз работя на една бензиностанция, която е на българска фирма. Други от моите приятели, които бяха тук и спасяваха, работят пак в български фирми, които имат бизнес тук. Получаваме добри заплати и сме доволни. Родителите на загиналите деца винаги идват тук, чуваме се, непрекъснато ни носят подаръци, помагат ни с всичко, което могат. Те са златни хора - всичките."

Сафет Балегивац: "Аз усещам България като моя втора родина. Тук, в Сърбия, сега е трудно, не вървят нещата, доходите са ниски, цените високи. България ни помогна да оцелеем, иначе сигурно щяхме да търсим препитание някъде по Германия или Франция, кой знае. Когато дойдох тук, при автобуса, аз не знаех дали са сърби, българи, италианци или чехи. В първия момент дори не знаех, че са деца. Тук имаше хора в беда и трябваше да им се помогне. И когато вадехме тези хора от ледената вода въобще не съм си мислил, че трябва да чакам някаква отплата. В такава ситуация си щастлив, когато чуеш едно благодаря, защото това значи, че човекът, на когото си помогнал, е жив, диша и те вижда, можеш да стиснеш ръката му, да го потупаш по рамота и да му кажеш "Здравей" - това е истинската отплата. Това, което ние направихме за една нощ, нашите дипломати не са успели да направят за десет години. Тези граници, които ги има и тук с Черна гора, и

на изток с България, и на юг с Македония, Косово - те са граници, които пречат на хората, а не помагат. Тези граници са в услуга само на властта."

Спасителите от Лим казват, че не са герои и не трябва на тях да се гледа по този начин. Според тях да спасиш човек в нужда е нормална реакция.

Заим Ахматович: "Ето това момче, Юлиян, е истинският герой. То извади и спаси много деца от автобуса, плуваше до брега и обратно непрекъснато. Накрая обаче се удави, загуби своя живот, за да спаси другите."

Илиян Николов, баща на Лора Николова: "Той е бил спасен, но въпреки всичко той се е върнал да спасява

и е загубил живота си, спасявайки деца. Никой от възрастните не направи това."

Георги Манзаров, баща на Юлиян Манзаров: "За мен  всичките наши деца, които загинаха са герои. Аз си

мисля, че всяко едно от нашите деца е направило някаква стъпка вляво, вдясно, останало е и другите са живи и заради това нещо. Не знам, не съм бил там, аз не мога да отделя - всичките деца са заедно."

Илиян Николов, баща на Лора Николова: "Жалко е, че децата показват на възрастните какво трябва да е

правилното поведение в такава ситуация. За съжаление децата се герои или по-големи, а не възрастните."

Автор: Иво Никодимов