Петър Поспихал: Свободата се защитава дори когато си сам

Петър Поспихал: „Солидарно разбиране на обществото значи да защитаваш другите, понеже това е въпрос на цялостна свобода на обществото. Който не го разбира така, затваря се при себе си в къщи, може би не го усеща като важно, но аз го усещам като много важно!”

Никога не е предполагал, че ще стане част от историята, защото винаги е предпочитал да бъде част от своята собствена. Като свободен човек. Когато се подписва под „Харта 77”, не знаел, че ще бъде сред основателите на едно от най-старите дисидентски движения. В края на 70-те, когато е на 18, за първи път попада в затвора, защото печата протестни подписки. Не знаел дали някога комунизмът ще падне.

С Вацлав Хавел се запознава през 82-ра, когато за втори път попада в затвора. Нишките на живота ги свързват за дълго.

Петър Поспихал: „С Хавел бяхме добри приятели, познаваме се от 30 години, значи доста. Хавел като човек беше много интересен, много последователен... После работих в неговата канцелария на президента, после точно той ме изпрати в България като посланик.”

Идва в България във времената на бурни промени между 93-та и 98-ма. От този период е чудесният му български. Научил го е сам. Без речници. Без учители. С любопитство и общителност. Щастлив си тръгнал от страната ни с орден „Стара планина“ и прегръдки от много приятели.

Петър Поспихал: „Тук са родени двете ми дъщери, тук се връщаме много често, имаме много приятели. Важна е за нас България. Това е.“

Сега той и съпругата му Магдалена Поспихал подреждат една специална изложба. Донесли са миналото в няколко небрежни пътни чанти. Снимки, документи, книги. Събирали са ги години наред. Да не се изгубят. Да не се забравят. Заради паметта. Заради тези, които се интересуват от истината.

„Вярвахте ли, че комунизмът ще падне?"

„Трудно е да ви кажа... Бяха такива моменти, когато мислех, че да... и такива моменти, когато не вярвах много. Никой не може да гледа зад хоризонта. Виждаме само това, което е до хоризонта. Понякога се чувстваш без шансове и без надежда... Понякога имаш чувството, че зад хоризонта идват по-добри времена...”

Дошла демокрацията. С нови изпитания. Някои демократи се развалили, други се оказали ченгета. Историята знае: добрите не винаги печелят. Но винаги опитват.

Петър Поспихал: „Никога няма да бъде окончателно спокойно... край, извоювахме всичко и от тук нататък... Може би част от хората така разбираха началото на демокрацията, че оттук нататък всичко е без проблем, всичко е решено вече. Не е така...”

Вълнува се от злото, което е превзело политиката днес. Защо хората избират психопати, лобисти, популисти. Даже по-силни думи би използвал. Намира вина в политическия елит, довел демокрацията до абстракции и директиви, които нямат нищо общо с човека, който не може да обясни на детето си защо дори когато упорито работи, винаги е беден.

Петър Поспихал: „Всеки постоянно говори за нормален човек. Ама нормален човек не този, който излиза с вратовръзката от банката. Нормалният човек трябва да го търсим другаде. Между тези, които са обидени, тези, които са загубени. Там трябва да ги търсим! В тях трябва да се вслушваме и тях трябва да ги разбираме. И ако не искаме да ги разбираме и ги смятаме за отдалечен проблем, който нас не ни касае, стигаме до днешното положение.”

Знае, че демокрацията е процес. Че не винаги хубавите думи водят до добро управление. Че рядко от политик можеш да чуеш „извинявай”.

Петър Поспихал: „Трябва всички да се замисляме. Никога нищо в демокрацията не идва от само себе си. Всичко трябва да се изработи, да се прави, да се мъчи, да вървим напред.”