Лекарят и ромите

Обикновено работния му ден продължава шестнайсет часа. Има дни, след които му се иска само да мълчи.  Те, докторите, си знаят кога се случва това.

„Имам пациенти, които съм запомнил за цял живот. Повечето от тях не са живи, но са били духовни личности, които са ме респектирали с човешки качества и са ме заредили с някаква мотивация и устойчивост за да продължа да работя така както трябва да работя независимо от всички предизвикателства,независимо от всички реформи и ограничения,които ежедневно имаме”, казва професор Ивайло Търнев - началник на Клиниката по неврология в Александровска болница.

Професорът е от хората с няколко паралелни живота. Всеки ден лекува тежко болни пациенти в Клиниката по неврология. Спечелил си е световно признание заради откриването на гени на редки болести. Но малко хора знаят, че той е човекът, обиколил ромските квартали повече от всеки български политик.

„Аз до 94-та не съм имал контакти с нито един ром. 94-та влязох в един изследователски екип, за да изследваме едно заболяване в Лом и това беше първата ми среща с ромите”, разказва професор Ивайло Търнев.

След тази среща професорът често се връщал при ромите. Сърце не му давало да им откаже преглед. С колеги приятели започнали да обикалят махалите. Там, където държавата не влизала. Нито за добро нито за лошо.

„Аз мисля, че през всичките тези години ромите бяха използвани само като инструмент за предизборни битки, това се случва и в момента, но нито една политическа сила нямаше воля да осъществи адекватна интеграционна политика. И ако това не се случи, нещата ще продължат да ескалират.", коментира професор Ивайло Търнев.

За 20 години групата лекари е обиколила всички ромски квартали. За тези години видели как там, където няма държава и образование, идва разруха и безнаказаност. Видял е как в гета се превръщат квартали, които до скоро не са били такива. И как цялата държава може да се превърне в гето от мразещи се хора.

„Аз смятам, че доброто или човешките ценности започват да отстъпват, някак си да бъдат игнорирани. И това е много тъжно, защото някак си всичко се комерсиализира, включително здравеопазването. Повече се говори за приходи и разходи, но малко се говори за качеството на здравното обслужване, поставените диагнози. Това, че болниците бяха превърнати в търговски дружества, лекарите в еднолични търговци, това много влоши качеството на медицината без да се контролират нещата адекватно. Това е нещо, което трябва да се промени, аз съм съгласен, че ние се нуждаем от здравна реформа.

Своята лична здравна реформа професорът извършва, като преподава в Нов български университет и Медицинска академия.

Днес при него идват едни от най-добрите му студенти по медицина. Антония е от Перник и иска да стане невролог. Мирослав е роден и живее в софийския квартал Христо Ботев. Бъдещ кардиолог.

„Родителите ми са обикновени средностатисктически хора със средно образование, които винаги са ме подкрепяли и мен, и брат ми да завършим образованието си. Аз от малък имам усещането, че искам да бъда лекар и оттогава датират моите желания за лекарската професия", споделя Мирослав Ангелов,студент по медицина.

„Винаги са държали моите родители на образованието, независимо в каква насока ще продължа, но е трябвало да продължа и съм израснала с такава нагласа, че това е номер едно за мен", казва и Антония Валентинова - студентка по медицина.

Двамата говорят спокойно за ромския си произход. Извървели са труден път за да станат това, което са.

„Лично на мен ми е действало винаги мотивиращо, точно това ме е довело дотук. Защото винаги съм била различната в училището, сред приятели и в началото не са ме одобрявали естествено, само защото съм била черна, а аз винаги съм имала един хъс да се доказвам, за да покажа на хората, че съм много повече от един човек, който е с мургав цвят на кожата и имам много лични качества", разсъждава Антония Валентинова.

„Аз никога не съм усещал негативно отношение от това, че имам ромски произход, защото винаги съм се държал еднакво с хората. Никога не съм поставал хората под един общ знаменател и винаги съм оставял хората да ме приемат според качествата и на базата на това или те приемат такъв, какъвто си, или не те приемат", пояснява и Мирослав Ангелов.

Антония и Мирослав стават студенти по медицина, защото успяват да се подготвят за изпитите с помощта на образователен проект, който вече не съществува. Преди време някой някъде решил, че той вече не е необходим.

„Една добра практика беше погребана, въпреки че алармирахме във всички институции и много се надявам, че това интервю ще се чуе и ще има отговорни хора, които ще помогнат програмата да продължи", казва професор Ивайло Търнев.

В кабинета на професора най-най-скъпоценната вещ е таблото с благодарности. Той е човекът, подготвил първите медиатори в България. Хора, които започват да променят общностите си отвътре. Днес са 170 човека в 90 общини. Лекарят и неговите колеги са много горди с това.

Професор Ивайло Търнев: - Да, за нас тази работа е кауза.

Мирослав Ангелов, студент по медицина: „За мен лекарската професия е мисионерска. Професия с кауза. И съм твърдо убеден, че трябва да се върна в общността и бих подобрил доколкото мога достъпа до здравни услуги не само на тях, но и на на уязвимите социални групи. Ние няма да бъдем лекари само на ромскат общност или на някой друг. Ще бъдем на разположение на всички, без оглед на това от къде произхожда или как изглежда."

Антония Валентинова, студент по медицина: „Аз също смятам да остана тук. Не смятам, а ще остана! Колегата ми е напълно прав, аз също искам да се занимавам с общността, когато завърша и най-вече, ако мога да мотивирам и останалите млади хора от ромски произход да продължат образованието си, да станат добри хора, да искат да се покажат като личности, покажат качествата си и да бъдем полезни."

Макар да работи по 16 часа на ден, професор Ивайло Търнев казва, че никога няма да се оплаче. Най-силният човек, който е срещал в живота си, е едно болно, изоставено, неподвижно момиче. Умряло само сред баби в Дом за стари хора в Провадия. Момиче, което винаги искало да спасява другите.

Професор Ивайло Търнев: „Тя беше млада, интелигентна, умна, но много тежко инвалидизирана. Единственото и движение беше на пръстите на ръцете. Живееше с няколко дементни баби в една стая, но помагаше на всички останали с думи, със словото си и с малкото останали движения плетеше мильо и го подаряваше на хората, които я посещават. В нея имаше доброта и лъчезарност, независимо от нейното състояние и аз винаги, когато ми е тежко, си казвам - ама аз мога да ходя, да говоря, а има такива хора... няма да се оплаквам. Затова винаги се чудя откъде е тази злоба, тази агресия в нас?! Ние не сме толкова бедни, колкото духовни ограбени..."

Професорът много държеше на тази история. Тя е неговото незабравяне. Умението да видиш съкровището там, където никой друг не го вижда.