Под калта

Кал. Изхвърлят я мълчаливо и уморено. Доброволците са започнали да намаляват, а калта няма свършване.

Калин Петков: „Виждам нещата да се оправят с взаимна подкрепа, една много силна солидарност. Иначе виждате какъв пушилник е, като минат колите и духне силен вятър, все едно сме пустиня... Този прах ни вреди на дробовете. Страхуваме се и от зарази.”

По улиците на варненския квартал ”Аспарухово” се търкалят остатъци от предишни животи. Страхуват се, че скоро ще бъдат забравени. Държавниците вече са минали за официалните снимки.

Калин Петков: "Хем понесохме удара, хем от друга страна станахме атракция, ако може изобщо дума да става за това, включително и държавните власти, които си направиха пи ар на наш гръб, правят си няколко снимки и заминават надолу."

Янко Янков: "Дойде Орешарски, там до спирката седи, не дойде тук да си сложи едни батуши, малко да ни успокои.Ей това най-обидно ми беше..."

Николинка Димитрова: "Дойдоха, казаха две приказки тука, обещания, обещания, обещания и след това край! Нищо. Ето това е нашата държава!"

Мъката е и от двете страни на улицата. Всички търсят успокоение, а ги задушава мисълта за вина.

Голяма и лепкава е като калта. Виждат я навсякъде. Заровена е в боклука на дерето. В незаконните къщи. В изсечената гора. В безразличието. В управниците, които се обвиняват взаимно.

Днес Варна е огледален образ на държавата. Докато хищниците се борят за остатъците от държавата, доброволците я изравят под калта.

Къщата на Янко е законна, но е описана като опасна за живеене. Познава всички семейства, в които има жертви. Казва, че сега никой не се сеща да дойде в тяхната махала, както го правят по избори.

Янко Янков: "Знам, то тогаз повече ни търсят. Обаче на това положение всички ни изоставиха. Всички ни изоставиха. Даже чужденците повече ни помогнаха... Благодарение и на българи, благодарим на всички тях, че ни помогнаха всички."

В другата част на улицата също се чувстват изоставени. В тази къща денонощно изхвърлят кал. Каналите са запушени и мръсотията отново се връща. С кални ръце са от нощта на бедствието.

Тези дни са намерили колата си на стотици метри. От общината не получили никаква помощ. Даже препарати за почистване.

Червеният кръст им донесъл гъбички и бутилка веро. От изтощение нямат сили да се радват, че след три седмици в дома им трябва да има сватба.

Варненецът Калоян, който е спал само няколко часа, носи храна и вода от къща на къща. Точно на неговия призив в Интернет откликнаха стотици доброволци, които пристигнаха в помощ на Варна. Не смее да признае, че е уморен. Само тихо казва, че: „държава няма, но народ има”.

Калоян Георгиев: "В момента не виждам никакви резултати. Има само граждани, които помагат. Давам ви пресен пример. Две момиченца дойдоха от София - на 18 и 19 години, със собствената си кола, със собствените си ботуши и лопати, гребаха наравно с мъжете 8 часа и просто шапка мога да им сваля. Докато господата управляващи, които дойдоха, направиха си снимките и се прибраха в София."

От първия ден на бедствието Калоян неизменно е сред доброволците. Познати и непознати. Чужденци. Бежанци. Младежи, дошли от цялата страна. Сред тях има хора с различен етнос. Работят наравно с момчетата от армията и пожарната. Имат сигнали, че вече се злоупотребява с помощи. Затова внимават.

Калоян Георгиев: "Всеки ден съм тук, организирам хората, направили сме пункт на спирка „Калин”, където вече ходим по адреси. Момичетата ходят по къщите, за да се знае какво им е нужно на хората и се доставя на ръка, за да няма злоупотреби."

Затлачено, кално, изоставено. Живяло се е така, докато може. Днес „Аспарухово” прилича на квартал от бездомници.

Когато дълги години властта е използвана само за консумация, а не за управление, никой не вярва на никого. Всички оцеляват както могат. За някои от хората животът е напълно различен. За други е същото.

Бедствията изглежда винаги вадят най-доброто и най-лошото от човека. Арменецът Вахак Назарян плаче на улицата, че пак се е оказал бездомен, а без документи никъде не го взимат на работа, но поне е оцелял.

Бездомен ще се окаже скоро и дядо Щерю. Моли ме горещо да разкажа, че единственото, което иска е дом. Няма зъби, за да го направи сам.

Доброволците от групата на Калоян ще хапнат парче хляб и ще се върнат към битката с калта.

А в тази малка къща по средата на бедствието, ще се опитат да си върнат живота обратно. Но са толкова  уморени, че едва се държат на краката си.

Имат още много работа за вършене. Молят ме да  остана още малко на прозореца, който вече не съществува. За да ми покажат картината на техен приятел. Чиста е.

Просто искат да кажат, че дори в калта някои неща оцеляват.

Автор: Катя Тодорова