3 март – възраждане на независима България

(поредица "140 години от Руско-турската война (1877-1878)") Санстефанският мирен договор от 3 март 1878 година е събитие с изключително значение в новата българска история. Договорът е признание на безспорния исторически факт, че етническите българи населяват близо 170 000 кв. км от Балканския полуостров. С подписите си под договора двете източни империи – Руска и Османска, легитимират българската държавност. Възродена България отново заема своето място на европейската карта.

11:22, 02.03.2018

3 март – възраждане на независима България

Дипломатическите сондажи за подписването на мирния договор вървят успоредно с военните действия от края на 1877 и началото на 1878 година.

Амбициозният Сюлейман паша замисля операция с надеждата да постигне обрат във войната. След първоначалния си успех турците са принудени да отстъпят към изходните си позиции, а с падането на Плевен плановете на бившия професор по литература са забравени окончателно.

"Боят при Иванов чифлик" - худ. П. Ковалевски

Военният съвет на руските сили изготвя план за незабавно настъпление през Шипка и София към Цариград в заключителния етап на войната. Целта е Високата порта да бъде принудена да иска мир. В последните дни на 1877 година, въпреки силните снежни бури и с цената на стотици жертви на невероятния студ, руските войски с ускорен марш преминават Балкана.

"Руските позиции в Шипченския проход" - худ. В. Верешчагин

Войските на ген. Гурко влизат в София на 23 декември (4 януари) 1878 година, през Троянския проход успешно настъпва отрядът на ген. Карцов и на 28 декември (9 януари) освобождава Карлово. В същия ден капитулира армията на Вейсел паша, която се сражава по линията Шипка – Шейново с войските на княз Святополк-Мирски и генералите Радецки и Скобелев. Последното голямо сражение е край Пловдив. На 4 януари (16 януари) градът е освободен. Следва Одрин – добре укрепен, но слабо защитен. Срещу 200-хилядната руска армия в Тракия турците нямат шанс. Първите руски части влизат в града на 8 януари (20 януари). Вече няма сили, които да бранят пътя към Цариград.

Вечерта на 19 януари (31 януари ) 1878 година бойните действия между Русия и Османската империя са официално прекратени. В Одрин пълномощниците на двете армии подписват примирие. То влиза в сила незабавно и действа по време на мирните преговори. Определена е демаркационната линия между двете армии, а турците се задължават да напуснат крепостите Видин, Белоградчик, Русе и Силистра. Същата вечер главнокомандващият княз Николай Николаевич и пълномощниците на Високата порта поставят подписите си под "Протокол за приемане на предварителни основи на мира между Русия и Турция", известен още като "Основи на мира". По-късно този документ ще залегне в основата на Санстефанския мирен договор.

На дипломатическия фронт противопоставянето не просто продължава, а се изостря все повече. Преди началото на войната руската дипломация бележи успех на Цариградската конференция, постигайки съгласие между Великите сили за българския въпрос, потвърдено с Лондонския протокол.

Впечатляващото е, че договореното в максимална степен отчита националните тежнения на българите и руските стратегически съображения спрямо Турция. На фона на очертаващия се разгром на Османската империя, обаче, Русия е принудена да преодолява все по-категоричното противодействие на Англия и Австро-Унгария и враждебното отношение на Германия към въпроса за бъдещата българска държава. Великите сили отстъпват от позициите си на Цариградската конференция. В противовес на руското предложение възродената българска държава да обхваща всички територии на Балканите, в които българите са мнозинство, те настояват българската етническа територия да бъде поделена между образувания с различен статут. Причината е, че всички се страхуват от голяма България, която в бъдеще може да се превърне в европейски политически фактор, проводник на руско влияние и препятствие пред Великите сили за подялбата на османското наследство.

Дипломатическият конфликт се разгаря с падането на Плевен. Още на 27 ноември (9 декември) император Александър II утвърждава проекта за мирен договор с Турция. Документът предвижда създаването на голяма и единна българска държава в етническите предели на българския народ и отчасти е нарушение на договореностите между Русия и Австро-Унгария от януари 1877 година.

Първата реакция идва от Лондон. В меморандум от 1 декември (13 декември) Великобритания заявява, че категорично ще се възпротиви на евентуални действия на Руската империя за установяване на контрол над Босфора и Дарданелите. След месец и Франц Йосиф II отговаря, че Австро-Унгария е решително против създаването на единна българска държава, чиито политически граници съвпадат с етническото землище на българите.

Великобритания предприема още по-решителни мерки в защита на своите интереси. В последните дни на 1877 година английското правителство решава да изпрати ескадра бойни кораби в Мраморно море и иска гаранции от Русия, че няма да окупира Проливите и Цариград.

Руската империя не разполага с боен флот в Черно море и е принудена да отстъпи на британския натиск. Лондон получава уверения, че руска заплаха за Босфора и Дарданелите няма, стига там да не бъдат дислоцирани силни турски войски. Единствено за престиж имперските дипломати добавят, че завземането на Проливите от англичаните ще се разглежда като нарушение на британския неутралитет. Руската реакция е достатъчна, за да откаже английското правителство от плановете за бойна ескадра в Мраморно море.

Александър II успокоява германския кайзер и австроунгарския император, че условията в проектодоговора имат временен характер и подлежат на промяна, което се и случва на Берлинския конгрес. На 15 януари (27 януари) 1878 година Великите сили постигат принципно съгласие по основните точки. Споразумението предвижда да има независима България между Балкана и Дунав, а на юг от Балкана българските етнически територии да получат статут, който изцяло или косвено ги поставя под сюзеренитета на султана.

"Основи на мира" – документът, подписан от Русия и Турция заедно с Одринското примирие, също допринася за задълбочаване на дипломатическия конфликт. В него се предвижда създаването на голяма независима българска държава, формално подчинена на султана.

След дълги и мъчителни преговори тезите в "Основи на мира" залягат в клаузите на мирния договор, подписан на 19 февруари (3 март) 1878 година в Сан Стефано. В договора има 29 члена, като от чл. 6 до чл. 11 се регламентира възстановяването на българската държавност. Българските земи в Мизия, Тракия и Македония влизат в Княжество България – автономна държавна структура, със собствена конституция, правителство, армия и съдопроизводство. Политическите граници следват историческите и етнически граници на българския народ. С малки изключения Санстефанска България припокрива картата на Екзархията от 1870 година. Части от крайните западни територии се отстъпват на Сърбия, а Северна Добруджа – на Румъния.

Русия няма избор. Изправена пред заплахата дипломатическият съюз между Англия и Австро-Унгария да прерасне във военен, тя се съгласява както с провеждането на Берлинския конгрес, така и с неговите правомощия. Руските дипломати започват двустранни преговори с противниците на империята в опит да ограничат щетите от неизбежната ревизия на Санстефанския мирен договор. Парадоксално, но резултатите от войната се оказват подвластни на държави, които не са пролели и капка кръв на бойните полета.

На 1 юли (13 юли) 1878 г. Берлинският конгрес безкомпромисно прекроява картата на Санстефанска България. Княжество България вече се простира между Дунав и Стара планина и Софийска област, Горна Тракия се превръща в автономна област в Османската империя – това е Източна Румелия, а Източна Тракия, Беломорието и Македония остават в пределите на турската държава, но с обещание за реформи.

"Берлински конгрес" - худ. Антон фон Вернер

В същото време Сърбия е компенсирана с български земи – Нишко, Пиротско, Вранско, заради свръхапетита на Австро-Унгария за нови територии – т. нар. Стара Сърбия. Румъния получава Северна Добруджа и излаз на Черно море. Русия присъединява Бесарабия и част от турска Армения, но губи връзка с териториите на южното славянство.

Въпреки опитите на Великите сили да заличат постигнатото в Руско-турската война от 1877-1878 година, България печели най-важното – изгубената преди пет века независимост, възможността да се развива като модерна европейска нация и да търси решение на българския национален въпрос от далеч по-силна позиция.

За свободна България се жертват 66 130 руски войници, 30 000 българи, няколко хиляди румънци и финландци.

"Победени. Панихида" - худ. В.Верешчагин

Подписването на Санстефанския мирен договор на 3 март се празнува като Ден на Освобождението на България от османско владичество от 1888 година. След 1944 празникът не се отбелязва, с изключение на 1978 година, когато се чества 100-годишнината от Освобождението. Десет години по-късно 3 март става официален празник, а с решение на Великото Народно събрание от 5 март 1990 година датата е обявена за национален празник на Република България.