АНТОН ЧИКАКЧИЕВ - РОМАН ЗА АНАТОЛИ
„Ако нямаме свободна воля, то тогава какъв би бил смисълът от наказание, какъв би бил смисълът от каквото и да е!? Не бих ли бил тогава и аз, и всеки друг герои в книга, чиито автори не сме ние; книга, в която предварително са описани и световете на предметите и действията, и световете на чувствата и идеите!?... А ако няма книга!?... А ако няма Бог!?… Ако няма Бог – усмихна се Принцът, – ако няма Бог, тогава и любовта ми не е имала смисъл, а какво значение би имало пред любов като моята животът на някого другиго, на когото и да е другиго! Ако няма Бог, тогава нищо не би имало значение, тогава биха съществували само демони и жертви. По-силни демони, и демони по-слаби; демони, които се съюзяват, и демони, които враждуват, подобно вълци. И жертви, подобни на стадо овце, които се притискат една в друга в страха си от силните и вероломните, които търсят убежище от смъртта в живота, от пустотата в споделеността, от безутешността в порока, от самотата в любовта; които търсят убежище от неизвестността в надеждата, от безнадеждността във вярата, от безсилието в гнева… от отчаянието в смъртта!... Принцът все още държеше в дясната си ръка сабята, с която бе убил детето. Скрита зад дясното му бедро, тя се изви и проблесна в сумрака като сребърна змия в мига, в който бащата бе достатъчно близо, за да не може да стори нищо – дори и да искаше да спре по пътя на смъртта, дори и да можеше да продължи по пътя на живота, макар и без сина си – за да избегне острието ѝ. Главата му падна, обляна в кръв, върху обляното в кръв тяло на детето му. След малко до нея се свлече и торсът му, през който за миг премина една лека, последна конвулсия. Майката падна в несвяст, нямаща сили дори да изстене, мъжете застинаха на местата си, вцепенени. Принцът вдигна поглед нагоре, към върхарите на дърветата. Те се завъртяха, завъртяха се и не спряха, докато всяка сянка не пое към съседната – като поточета бликаща кръв, попиващи в бяла дреха, обагрящи гънка след гънка; докато зракът не потъна в плътта на сумрака, докато сумракът не се превърна в мрак – както въглен се дави в стомаха на кладенец, както мъжко семе попива в плътта на жена; докато не се отвори небето, докато не се спусна нощта; докато не остана следа от… ни следа от... ни следа… ни една.
***
Имаше ли право да убие малкия принц, дори ако към убийството го бяха довели обичта и жалостта на баща към син и милостта на принц към принц?! Принцът продължаваше да мисли за това, крачейки все по-далеч и по-далеч от мястото, където бе втъпкал остатъците от тялото на умиращия червей, и от дървото, под което детето продължаваше да играе необезпокоявано...
