АНТОНИЙ ДИКОВ И БЛАГОВЕСТ ВЛАДИМИРОВ - ВЪЗКАЧВАНЕТО НА ПРОДАДЕНИЯ
Релф и Илана проследиха Бевила и негового спътника до оръжиепродалище, пред чийто праг Бевил даде своему спътнику знак да жъде, и влезе. Бави се десетина врътца, после излезе и подаде шпага нова-новеничка оному въсестому мъжеви — вследствие последният ще си прехапеше от радост езика, обаче все пак насмогна да постисне Бевиловата левица и да си втъкне шпагата.
По-сетне подпийналите отидоха до «Дожовжая вомнелица» №38, сблъскаха се при прага двашди-тришди и накрая поединично встъпиха, без да заворят вратата; пък беглеците от Тюри̑нол обсъдиха дали било би опасно, или безопасно да се доверят на тези двамката. Во крайня сметка ги последваха.
Въпросният разпасан отбор тъкмо се чудеше да не посети ли истбата, когдато девойката рече изотзад:
— Бевиле!
Извъртяха се и той, и въсестий.
— А Вий сте Атурел Толфарон, нали? — попита Илана. — Сте У̑рликов приятел.
— Хвала и слава тебе, Господи! Най-сетне ми си дарил извястност. Ей. Аз съм самият аз.
— Графинье! — възкликна жейфмежанинът. — Що си прайкаш тукачка?
— Не сте ли учули досежно събитията в «Тюрин»? — намеси се Релф.
— Аа, да. Много съжалявам за Вашите… страдания… — подье Атурел пресекливо. — Сегда веще разбирам защо маркграфът е… беше толико… ъ-ъ-ъ… към Вас. Не бях ли обвързан, то и аз тоже бих…
Незабавно се появи неговата благовярна и му люсна дзвънтлива плесница.
— Млъкни бре, мъжо бре!! Милейди, добре дошла во нашия скромен дом. Проявете низхождение к мъжа ми. Като се нажмуца, си пада тако… културен… Желаете ли нещо за ядене?
— Не, благодаря. Ядохме по пътя.
— Но все пак, милейди.
— Е, добре. Може някакова осолка зеленчукова. Благодаря Ви много.
— Има ли смисъл да кажа — все пак сказа си Бевил, — че мен изненадва това ненадейно посещение? По-добре да обясниш защо си дошла овамо.
— Аз…
— Нека отпърво седем де! Стига сме стърчали. Нека довтаса и твоят представител.
Бевил, Илана и Релф се настаниха около масата сред всекодневнята, а Атурел Толфарон, гостелюбивият домовладика, рече:
— Аз ще донеса напитки.
— Гледай да не се во някоя бъчва удавиш! — подвикна му съпръгата и премина во готоварничен строй.
Господин Нимах изчека миг-два-три и сказа:
— Целият съм прилепов слух. Не разочаровайте ушесете ми.
Херцожская дъщи се залови со въвода си:
— Възнамерявам да се боря докрай за спасението на маркграфа, затуй, ако можеш да ми съдействаш чрез какови-годе сведения, свръзки към личности, желаящи да помогнат…
Бевила тая възвишена цел занимаваше колкото и виялиците в Алншеското царство.
— Миличката, колко ми си объркана! — пресече я он с полубащински глас. — На първия срещнат ще му се връгаш въз врата! — додаде поучителската, все едно нему беше се не случило току-реци това же.
— Значи…
Атурел доходи без шпагата и ги прекъсна, наливащиц шумно всякому по чаша.
— Значи… — опита се да се доизкаже младоумната Илана.
Али Бевил бе отсъдил онаково:
— Ама я да говори твоят представител, че тако ще я отпаряме до заран.
— Предполагам — включи се Релф, а Бевил закима като крачащ голъб при всяко негово слово, — вси знаят, че на лейди Илаўна ѝ бяха запретили да излазя от двореца, а такожде ще я принъдеха да се омъжи за Хеўввар I. Това е брак по сметка, както сам можеш се досети.
— Разумява се. Аз всичко разбирам.
— И аз — похвали се сядащият Атурел. — Само дето твоето назначение в тая история ми убягва.
