ДЕНИС БЪЛГАРАНОВ - СОФИЯ
Кой започва история с въпрос?
Някой идиот сигурно.
Последно я видях на летището. Гадното ново летище. То и старото не е много хубаво. Така де, нито едно летище не е. Гадно място са. Виждаш хора, готови да си тръгнат, да бягат, докато не им остане дъх. На някъде. И ги виждаш да плачат. Близките им – плачат. Приятелите им – плачат. Всички плачат. Даже и домашните им любимци, рибите включително, плачат. Или, може би, някои се връщат, не заминават. И виждаш усмихнати хора, които ги чакат. Гледат на вратата, оглеждат всеки човек, „Дали пък случайно не съм го пропуснал в тълпата”. Някои даже плачат. „От щастие”. А дали е щастие или тъга, че хората са им липсвали толкова дълго… Горчиви сълзи са тези. Няма радост в соления им вкус. Сълзите на щастието са сладки, но не се намират по летища.
И как, кажете ми, го смятаме за добро нещо, да заминеш, след като всички плачат? Това ми се струва слабоумно. Поне малко.
И тя беше на летището. Заедно с много други. Другите, обаче, нямаха значение. Само тя имаше. Беше все едно летището е тъмно, като театрална сцена, само тя - осветена от прожектора. И той следеше всяко нейно движение. Последното нещо, което видях беше как се качва по онзи ескалатор. Онзи шибан ескалатор на заминаващите. Направен е, убеден съм, че е за това, да гледаш в каданс как любимите ти си отиват. Последни вечни секунди преди да изчезнат. Представете си го все едно опират бръснарско ножче в челото ви и започват да го влачат надолу към петите. Много бавно. Докато солят раната.
Тя, докато пътуваше по ескалатора към рая, се беше обърнала и гледаше към мен. Виждах зелените й очи, как гледаха. Устните й, застанали така, че да нямаш никаква представа какво изразяват. Защото и тя не знаеше какво точно да изрази. Но очите ме гледат. И, както казват, че са прозорец към душата, виждах. Виждах колко е безсилна, като в окови. Понесена от течението. И, как не иска да тръгне. Иска да се протегне. Да ме докосне. Да отскочи от ескалатора, да полети за секунда и да се приземи до мен. Аз исках също. Може би виждах себе си. Но вместо това стоях и се усмихвах като дебил. Да я успокоя…нали.
Точно преди да се скрие от погледа ми, повдигна светлата си длан. Помаха. А очите й, големи като светофари, ме гледаха оттам. Горяха. Два огромни зелени изумруда. Отчаяно се пресегнаха през пространството към мен. Повдигнах моята бяла длан. Размърдах я вдървено.
Тя се скри. София замина.
