ДИЛИЯН МАНОЛОВ - КРЕПОСТ
Посвещение
Малка книга, дължаща се на велики хора.
На Мариа, единствената, която съм обичал
На родителите ми – най-невероятните хора, с които имам честта да съм всеки ден.
Празноглавието е хоризонт за безкрайно познание?
***
Вървях по напечената алея. Слушалките протриваха врата ми, но тогава беше модерно, каквото имаш да се вижда – ключове за вкъщи – на врата, за колелото – на врата, MP3 player, MP4 player, телефон – също там.
– Здрасти.
– Здрасти.
Тя ме погледна с тъмносините си очи. Беше ми трудно да говоря.
– Ти си т-тъмна.
Лицето й някак се изопна, а слънцето и вятърът караха бялата й рокля да рисува из въздуха и по нея невъзможни отблясъци и причудливи светлосенки.
– Извинявай... Аз не знаех дали ако ти изпратя истинска моя снимка... няма да...
– Искаш ли сладолед?
Зъбите й също заблестяха. Усмивката й... Беше най-красивото нещо, което бях виждал след стабилния неклатушкащ се свят след последната операция.
Вървяхме един до друг и си мислех за песните, които слушахме с Митко, Тики и Нико, за филмите, за кеча. Бях си купил бокс. Вчера си бях купил бокс, за да ходим да бием цигани, които, изглежда, всеки ден се мотаеха из квартала. Те бяха три момчета, една-две години по-големи от нас.
– Мики, сърдиш ли ми се?
– Н-не, Жулиа. Аз... Как мина контролното по география? Научи ли? Успя ли... да научиш?
– Да.
На другия ден Тики дойде при нас със Митко и ни каза, че Нико бил болен.
– Симо ми каза, че си е писал с него до късно.
– Разболял се е тая сутрин. – Тики почти притисна Митко до стената на трафопоста.
– Добре, добре.
– Утре е тука и отиваме да ги смачкаме и да не ни се мотаят.
Двамата тръгнахме за часа по история. Недкова щеше да изпитва идиотите на класа. Ние с него и още няколко човека можехме да играем югио* карти, но тихичко. Това ни беше обещано още от миналата седмица.
– Аз викам да ги зарежем, – погледнах го. – Ще ни набият най-много и какво?
– Ще кажат, че сме бъзльовци, но и аз вече не искам, – попипах джоба си с фибата на Жулиа.
