ДОЦ. Д-Р ГЕОРГИ БЪРДАРОВ - АЗ ОЩЕ БРОЯ ДНИТЕ
16:43 ч.
Дори и в тези мигове тя запазваше хладнокръвие. Следеше я с поглед от стола, опрян на гърба на масата. Цялото му тяло пулсираше от напрежение. Свещта танцуваше от влизащия през процепите на вратата въздух и по тавана играеха караконджулски сенки. Тя свали чехлите си, придърпа табуретката и стъпи на нея с босите си, нежни стъпала. Пресегна се и остави буркана със захарта в най-горният шкаф. Всичко трябваше да изглежда както винаги е било. Никой не биваше да се досети. От това до голяма степен зависеше успеха. Той въздъхна, желаеше я. Проследи я как с умело, гъвкаво движение слезна от табуретката. Погледите им се срещнаха. И в двата се четеше напрежение и страх. Усмихнаха се!
Стенният часовник удари 17:00 ч. Оставаха четири часа, само четири часа. Странно притихнал бе градът навън. Този толкова жив и красив навремето град - Сараево! Преди малко, като дойде тока, не се сдържа и пусна касетофона. Из тишината се разля така любимата мелодия, „Sarajevo, Sarajevo, gdje je moja raja, gdje je moja raja!”, пееше Неда. Неда Украден! В ония тихи, спокойни, напоени с жасмин пролетни нощи. И сега бе пролет. Май месец. Най-хубавият месец в годината, но никой не пееше, нямаше и помен от мириса на жасмин! На пластове се наслояваха миризмите на гнилоч и смърт. Трупове, лайна, човешки вътрешности и безнадеждност. Давор се усмихна при мисълта за песента. За Сараево имаше толкова песни, но тази на Неда безспорно бе най-добрата. Затвори очи и си спомни един от най-хубавите и клипове. Неда влиза с кола без покрив в града откъм Куршум джамия. Духа вятър и шала на врата и се вее, докато се носи мелодичното „Sarajevo, Sarajevo, gdje je moja raja, gdje je moja raja!”. Не само затвори очи, но и потъна в мекия, тапициран кухненски стол. Спомни си как влизаха с автобуса в Сараево след лятната бригада на 1988г. По радиоуредбата звучеше Неда. Целият клас се бе надигнал върху седалките и се дереше „Sarajevo, Sarajevo, gdje je moja raja, gdje je moja raja!”. И докато всички пееха Давор се наведе над нея и я целуна. Непохватно, но дълго и страстно. Тя първо се стегна, а после омекна в ръцете му. Не, нееее, не бе първата им целувка, първата бе по отпреди!
Сепна се и отвори очи. Айда седеше срещу него с изправен гръб на един от дървените кухненски столове. Прибрала плътно краката си един до друг, с длани пъхнати под бедрата, с леко притворени очи. С толкова характерния за нея жест прибра един кичур зад ухото си. Правеше го винаги, когато е притеснена или замислена. Тялото и излъчваше решителност и слабост едновременно. Намираше се на предела на силите. Две години съществуваха в този ад. Две години чакаха смъртта всеки ден. Две години не заспаха нито веднъж спокойни. Трябваше да се свърши. Още само четири часа мъчителна неизвестност, а после..., после пълна неизвестност. Някъде откъм улицата изтрополи количка, излая куче, някъде в далечината отекнаха първите за вечерта изстрели. За миг само стана спокойно, нереално спокойно. Чуваха се единствено часовникът, мъркането на хладилника и сърцата на двамата. След това съвсем наблизо падна снаряд. Прозорците потрепериха. Свещта почти угасна, сякаш и пламъкът, уплашен от тътена, се сниши до фитила. Давор и Айда се спогледаха. Вече нямаше усмивки. Лицата по време на война са изопнати от страх, с тъмни сенки под очите, с една постоянна тревожност, която излъчват погледите. Откъм мястото, където изтрещя снаряда, се долавяха силни женски писъци. Чу се и вой на линейка. Обичайните шумове за Сараево, вече повече от две години.
КОЙ ЗАПАЛИ ТАЗИ ВОЙНА?
