ПРОФ. ЛЮБОМИР ХАЛАЧЕВ - НАЧАЛОТО НА КРЪГА
Когато прочетох целия дневник на баща ми, разбира се, не повярвах на всичко. Прекалено много приличаше на сценарий за филм. А може би наистина е било така? Може ли едно момиче като мен, без да има опит и познание за онези години, да прецени кое е истина и кое- измислица. Хората обичат да пишат за себе си какво ли не. Честно си признавам - боях се да говоря за дневника. И най-страшното – никой освен мен не знаеше за неговото съществуване. Дълго се колебах дали да не кажа на майка ми. Исках толкова различни неща да я попитам, на които нямах отговор. Имаше много неща, които не разбирах – какви са тези странни отношения, защо толкова много пият хората, какви са тези събрания, какво значи парторг, бил ли е баща ми комунист и какво всъщност значи това? Защото хората сега говорят само лоши неща за комунистите. А пък аз не познавам нито един жив комунист! Исках да знам нещо за онова време, за баща ми, за неговата работа, за хората за които пише в дневника, за неговите приятели, за неговите филми, които аз така и не съм гледала. Седях по цели вечери, наблюдавах я как чете, как пише на компютъра, как реше косата си, как се готви да излиза- тя не може без своето общество и почти всяка вечер има някакви обществени изяви.
Накрая реших да не й казвам. Така спокойна и уравновесена изглежда, а вече е на възраст в която жените трябва да се пазят. Знае ли човек какво може да си помисли, какво може да й се случи след като прочете дневника. Я по-добре да не й го давам, реших тогава.
А какво да правя аз? Аз не съм ли човек, нямам ли право да научна проклетата истина. Освен това, както ви казах в началото аз не можах да си отговоря на въпроса, който най-много ме вълнуваше – къде съм аз в цялата тази история! Даже веднъж стана жестоко, седях си така в къщи, нещастно прегърнала тази проклета тетрадка, и се разплаках. Представяте ли си – не знаех какво да правя.
