Занаятите - духовни мостове

Лъскави, отрупани с кичозни и всевъзможни стоки. Така изглеждат днес повечето магазини. Малките дюкянчета имат съвсем различен облик – не толкова осветени, но изпълнени с топлината, излъчвана от собственика, който сам изработва своята продукция. Така се възраждат старите занаяти.

Чаршията. Там се намират дюкяните. Векове там са се развивали занаятите и търговията. Занаятчиите от даден бранш се групирали в свои „чаршии". Повечето се намирали в центъра на града. Изключение правели бояджийската и табашката, както и кожарските работилници, които пък били в покрайнините на града.

С времето все по-осезателна ставала необходимостта от специализиран труд - на майстори в различни дейности. През XVIII и XIX век почти всичко било родно и ръчно производство.

Тъкачеството е един от най-древните занаяти по българските земи. То е традиция, широко разпространена по целия Балкански полуостров, свързана със скотовъдството. Пъстри багри красели черги, китеници и платна за дрехи.

Носели се памучни и вълнени дрехи. Шивачите - терзии и абаджии - били един от най-почитаните занаятчии. Терзийството включва шиенето главно на мъжки и части от женските носии. Първоначално традиционните дрехи се шиели от домашен вълнен плат, а в последните десетилетия на ХІХ в. и от фабричен. Терзиите изработвали предимно аби, елеци, антерии, салтамарки, кепета и ямурлуци.

След терзиите много се търсели и кожарите. Изкуството за обработване на кожите донесли още прабългарите, които били добри скотовъдци. Почти всички предмети в бита им били от кожа.

Условията на живот и отдалечеността на селата високо в планините научили хората да правят сами много неща. Мъжете се занимавали със земеделските инструменти, а жените от малки въртели домашната работа. Готвели, месели и пекли хляб, обработвали вълната, шиели дрехи за цялото семейство. Съдовете били глинени или медни.

Грънчарството е традиционен занаят, който идва по нашите земи още от времето на траките и римляните. Ето защо в това изкуство се преплитат различни стилове и етапи, предавани от поколение на поколение, от род на род, до наши дни.

Изработването на медни съдове бележи връх в България през XIX-ти век. На територията на страната се обособяват няколко казанджийски центрове с голямо стопанско значение.

Както в много култури, ножът е неразделна част и от бита на българина. Майстори ножари изработвали своите изделия, предназначени за домакинството, за лов или за дар.

Наименованието на занаята - сарачество - произлиза от арабската дума за седло. Сарачите изработвали впрегатни и ездитни конски принадлежности, но също и ремъци, каиши, щавени цървули. Материалът е от кожата на едър рогат добитък.

Българите били майстори зидари. Зидарството е една от основните професии на мъжете в Странджа и Родопите. Голяма част от строежите по Беломорието са дело на родопски майстори. Наближи ли зимата, зидарите се събирали на групи с отговорник, калфи и чираци и заминавали на гурбет на юг, за да се върнат в късна пролет.

Тъй като дюлгерите се занимавали само със зидарство и мазачество, възникнала нуждата от други майстори, които да довършват строежа - дърводелци. Те изработвали дюшемето и дограмите, но често правели и мебелите в къщите.

Някои дърводелци доразвили уменията си в резбарство. Украсявали с красиви дърворезби порти, тавани, врати и шкафове.

Постепенно резбарството се утвърдило като умение с естетическо и социално значение.

Витиевати орнаменти от дърво се появили по иконостасите. С дърворезбите българските църкви ставали по-внушителни, но и по-уютни.

За атмосферата в храма, все пак, най-много допринасят иконите. Българите са майстори зографи. Иконописта се ражда в българските земи след покръстването на народа ни, за да се развие до днес в традиционно българско изкуство.

В глобализирания ни свят все по-често търсим българската си идентичност в шарките на чергите, в изяществото на шевиците, в греещите слънца на дървените тавани. Виждаме ги във възраждащите се панаири на занаятите, етнографските резервати и малките арт магазинчета.