Интервю с Димитър Бърдарев

Б: Добър ден. Щастлив човек ли сте, господин Бърдарев?

Д.Б: Скоро навърших 65 години и това, което съм преживял 38 години в нашия т.нар. "идиотски спорт" определено мога да кажа - да, много.

Б: Роден сте в Банско. Там ли се породи любовта към планината?

Д.Б: Еми това ми е най-големият... един от късметите. Всеки човек си има генетично нещо. Но моят... първият ми късмет е това, че съм от подножието на Пирин. Вторият голям късмет, че попаднах в ръцете на един от най-големите педагози, най-големите алпинисти, треньори в РепуБлика България - Енчо Петков /за съжаление, не е между живите/, и това беше школата, която ме откъсна от алпийските ски дисциплини и  ме въведе в алпинизма.

Б: Едва на 23 години ви се налага да се откажете от качването на връх Комунизъм. Трудно ли беше това решение за вас тогава?

Д.Б: Ами, вижте кво, случват се в нашите неща и да се върнем и... но сега от дистанция на времето мога да ви кажа - отстъплението и провалът е много по-градивен и много по-съзидателен от успеха. И веднага казвам защо. Защото той те мотивира, за да се изчистят грешките, пропуските и всичко останало, което е било в подготовка, в  мотивация и т.н., за да бъде човек вече по-успешен в следващите начинания.

Б: Но не му прощавате на тоя връх и после два пъти се качвате на него.

Д.Б:  Е, сега пък ви казвам - от дългото време, което е било, но успехът... с днешното ми разбиране  успехът не е най-важното в алпийската дейност. Спиралата до самия връх и до самото постижение е много по-важна и много по-съзидателна, много по-позитивна за всяка една личност, отколкото качването на самия връх. И това го доказват всички наши колеги от цялото земно кълбо.

Б: Участвате в експедицията през 81-а до Лхотце и стигате до 7900 метра височина заради това, че се раздавате безпрекословно.

Д.Б: Вижте, тази експедиция трасира пътя за Еверест. Ако не беше Лхотце ние нямаше да отидем никога. Сега не бива да крием, че тогава имаше едни такива критерии - болшевишки. Такива бяха времената. Да не се връщаме назад. Но ако не беше тази експедиция и то успешна, защото тя е много успешна за разлика от други, ние нямаше да имаме никакъв шанс, особено при тогавашната конюнктура и ситауция в България. Така че аз съм много доволен, че с моя скромен принос съм допринесъл за изкачване на тоя първи осемхилядник в Хималаите.

Б: А Еверест е бил голяма мечта за вас очевидно, защото се подлагате и на операция преди да заминете, иначе е нямало да бъдете взет в състава.

Д.Б: Аз не зная на тогавашните времена дали Еверест не е било мечта за всеки един от нас. Сега, не бива да забравяме - моето поколение, аз съм едно междинно поколение, отделяше между две и три години целенасочено, специално за тази експедиция. Едно отклонение ще направя. Всеки един е тренирал без  контрол и без надзор от треньорски съвет и от треньорски наблюдения и мога да ви кажа, че това да се раздадеш две-три години за една цел, за една кауза, е много велико нещо. Е, сега, в края на краищата късметът, спортното щастие се усмихва само на малцина. Както казваме и в живота - птичката не каца на всеки един във всеки един момент.  Но фактът, че сме живи и сега разговаряме с вас, все пак е много нещо.

Б: Еверест е обявен за успешна експедиция, но тя е била много драматична почти за всеки един от вас. За вас лично - 4 април, първи лагер - отнесените палатки, след това 22 април с вашето преживяване голямо...

Д.Б: Ами, вижте какво... сега от различна гледна точка, от професионална гледна точка някои... някои специалисти казват, че не е успешна, защото имаме жертва. Но от друга гледна точка - от друг ъгъл, ако се разглежда - ние можехме да имаме още по-голяма трагедия. Сега не бива да забравяме, че имаше един момент и то не беше момент, а едно денонощие, в което бяхме изкачили 5 български алпинисти на върха и нито един не беше слязъл в базовия лагер. Само можем да си представим какъв огромен късмет сме извадили от майката природа с времето, защото можеше да бъде страшно.  А при едно още по-влошаване, особено при слизането на нашите колеги - вторите, третата и четвъртата свръзка можеше да бъде фатално. Така че можем да бъдем доволни, че така се разминахме с една-единствена жертва свидна.

Б: Вие сте бил ръководител на група. Какви трудности имахте?

Д.Б: Ами сега да не се връщам в технологията на цялата експедиция, но мога да ви кажа, тя беше от по-старата система така наречения експедиционен стил, малко по военному, да кажем.  Значи - имаме един ръководител, който стои само в базовия лагер и безпрекословно трябва да му се подчиняват на всички заповеди, така ако мога да се изразя. Това обаче от гледна точка на спорта и алпинизма е в крещящо противоречие  с ценностната система, тъй като алпинизмът проповядва една изключителна свобода, една изключителна самоотговорност на всеки един алпинист. С други думи - над 6-7 000 метра просто не могат да се дават наставления от базовия лагер, тъй като всеки има глава на раменете и всеки преценява за себе си сам кое е успешно и ... т.е. кое е правилно, и кое не е правилно и риска, който го поема особено за себе си е строго индивидуален. А пък е много тежко, когато се поемат рискове за останали, на които са под..., не подвластни, а така - завимиси от вашите решения. Така че никак не е леко на който и да е ръководител - на група, ръководител на свръзка, но това беше една от последните експедиции, мога да кажа,  в експедиционен стил - за щастие много успешна, защото след това нещата с днешна дата, без да се притеснявам мога да кажа, че ценностната система на алпинизма по-точно и специално за Еверест е обърната тотално с главата надолу.

Б: А шансът, да поговорим за шанса. Казвате, че човек трябва да има подготовка, но не се отказвате от шанса.

Д.Б. Сега, без подготовка и шансът може да те подмине. Само с шанс не може да се опъват и парапети, не може да се изнасят багажи. Една подробност мога да кажа - много хора я изписаха. Особено... Това не бива така... Не ги упреквам... Няма да цитирам имена, но много хора чиновници, които не са опъвали нито парапети, нито въжета, нито са се раздавали  използваха тази експедиция, но това е една отделна тема. Искам да кажа, че един от най-големите критерии за успеха на тази експедиция - сега сме 30 години след нея, може би и след 50-60 години тя ще остане в аналите на световния алпинизъм височинния по простата причина, че няма сведения от последната година - година и половина, няма успешна експедиция от базовия лагер през превала Лхо Ла до самия връх по нашия маршрут. А известно е, че 4000 души сега в комерсиалния алпинизъм от други страни - т.нар. волската пътека към Непал и северната страна на Еверест е изкачена от над 4000 души комерсиални, но това е съвсем друг алпинизъм. Той няма нищо общо със спортния и мога да ви кажа на тези момчета, с които съм горд, с които съм бил, за съжаление, някои от тях вече не са между нас, опънаха над 10 км парапети. Всичко това е не от шерпите, не от платени носачи, а това е на гърба на тези момчета. само този факт и по този ... там има катерене, а няма упражнението ходене. Това  трябва да се знае много добре.

Б: Нека да си спомним за тези, които вече не са сред нас, от експедицията.

Д.Б: Ами, за съжаление, изключвам Христо Проданов, много нелепо си отиде Людмил Янков. Още по-нелепо и ми е много трудно  така да коментирам за доктор Кулаксъзов, за Динко Томов, за Милан Огнянов - великолепния оператор и режисьор на филма, който го направи той тогава, и Стефан Калоянов - за съжаление това е животът. Както казват древните римляни - така върви животът. Всички сме временно на този свят.

Б. Така е. На вас какво ви даде и какво ви отне Еверест?

Д.Б: Не мога да кажа, че ми е отнел нещо. Напратив, даде ми едно прозрение какво не бива да правя и какво трябва да правя. Не мога да кажа, че съм поумнял кой знае колко. Но един от най-вълнуващите, най-впечатляващите ни постижения като за удоволствие - не спортни, станаха след Еверест, особено в Алпите, в Памир, в Новозеландските Алпи и т.н. И може би човек трябва да мине през една такава Голгота, през един такъв катаклизъм, за да... той узрява. Така че повече съм спечелил, отколкото съм загубил. Не мога да се оплача и не се оплаквам, че съм загубил.

Б: Чувствате ли се променен след Еверест?

Д.Б: Не, аз съм променен много като визия, но по начин на мислене почти не съм се променил. Рочантичната ми жилка, идеалистичната остават в мене, защото пак казвам сега, като направя едно сравнение - нашата експедиция... ще цитирам само едни - разузнавателните експедиции и тази 1921-22 и 1924-а година откъм север. Само професионалния анализ - да се види екипировката на тези - англичаните, с едни конопени въжета, без кислород, с толкова примитивна екипировка и обувките особено и да стигнат до 275 метра. Едуард Нортън  достига до 275 метра под върха. Да не говорим за тази голяма загадка на Мелъри, която си остава загадка и една от най-вълнуващите  моменти в историята на световния алпинизъм - истинския, защото, нали знаете - тялото му е намерено, но не е намерен фотоапаратът, за да се докаже безспорно дали са паднали и са загинали след  изкачването на върха или... Но загадката винаги си  е загадка и тя си крие своето очарование.

Б: Така е. Преподавател сте в Спортната академия. Как виждате бъдещето на алпинизма?

Д.Б: Ами аз съм огромен алпинист. Не напразно тук в тази зала идвам. Не катеря, но изпитвам върховно удоволствие, когато толкова млади момченца и момиченца, да не говоря за студенти, с такъв жар и с такова удоволствие  се катерят и не само в залата, така и в естествените обекти. Искам да отбележа едно, че нашата - старата генерация в  катедрата в лицето на Трифон Джамбазов, Кънчо Долапчиев и моя милост, имаме едни - двама души достойни  наследници, които са представители на най-новата генерация в българския алпинизъм. Те са звездите в момента - известни са ви. Те са главни асистенти - Станимир Желязков и Дойчин Боянов, които са просто една достойна генерация, една приемственост има между различните поколения и това ми дава огромен оптимизъм за бъдещето.

Б: Аз точно щях да ви помоля да поговорим малко и за  Дойчин Боянов, който през 2004 година качи Еверест, както и Николай Петков - за втори път.

Д.Б: Ами вижте сега - това е едно друго поколение с друга мотивация, с друга подготовка и  не бива да се забравя, че сега им е малко по-трудно от гледна точка на обезпечаването на тези експедиции в Хималаите. Не бива да забравяме, че ние имахме "от пиле мляко" на Еверест 84. 2004-а, независимо че целево бяха те обезпечени  и особено следващите експедиции, не само за Дойчин Боянов и за Станимир - аз не ги деля, искам дебело да подчертая - не бива в алпинизма да има делене, както имаше навремето - по наше време: кой докъдето е стигнал. Абсолютни глупости и абсолютни такива едни непремерени и едни много такива пошли критерии, които чиновниците ги бяха измислили. Така че на тях сега самото финансово обезпечаване, подготовката и времето, което отделят - им е малко по-трудно в съвременната пазарна икономика за разлика от тогава. Тогава бяхме... цялата държава беше зад нас. Сега не е така, за съжаление.

Б: Искам да ви попитам - вече имаме и първата българка, качила се на Еверест. Оценявате нейното постижение, нали?

Д.Б: За Петя Колчева става въпрос, нали?

Б: За Петя Колчева, да.

Д.Б: Така. сега - тя беше и в нашата академия. Трябва да правим разлика... В никакъв случай не мога, искам дебело да подчертая, но това са съвсем различни разновидности на алпинизма.  Тя участва в комерсиална експедиция и описва от скромен по-скромен начин нейното изкачване. И особено ми беше гордо, аз имам книгата й - особено ми е гордо, че тя се гордее с българската експедиция. Там не цитирам имена - по Западния гребен. Това не е правилно. Значи тя, българската експедиция е юмрук на цяла България. А сега, че Иван, Драган са се изкачили - това е късмет. Но тя го отчита това и много е достойно. С много висока стойност оценявам нейното постижение, защото тя не опъва парапети... При нея - комерсиална експедиция е по други правила. Съвсем по друга част. Но това, дебело трябва да подчертаем, не омаловажава нейното постижение. Еверест си е Еверест. пътят си е път, трудностите са си трудности. Не може да ги подминем.

Б: А днес към какви върхове гледате вие?

Д.Б: Ами влязох в една... не го крия - в една, може би най-хубавата част от живота ми. Определено мога да кажа сега съм повече пътешественик и приключенец, отколкото... Смятам, че постигнах абсолютно всичко и в спорта, и в професионалнато си развитие и сега освен да се радвам на младите и колкото мога да помагам и след това да си задоволявам тези, аз така си ги наричам, с мойте си критерии  - висши духовни потребности - да посещавам такива екзотични диви кътчета на земното кълбо. А планетата е толкова... Още има такива оазиси, че си заслужава.

Б: Пожелавам ви щастие и време и ви благодаря за интервюто.

Д.Б: И аз благодаря.

/Интервюто е направено на 10 март 2014 година в НСА/