Интервю с Дойчин Василев

Б: Наричате 20 май 97-ма година денят на живота Ви. Ще ни разкажете ли повече за него и все още ли продължава да е денят на Вашия живот?

Дойчин Василев:

О, разбира се. Това е ден, който не се забравя. Денят, в който се изкачих на Еверест. Аз мога да разкажа за него минута по минута. Изобщо тази дата – 20 май, е сакрална за мен, защото на следващата година на същата дата изкачих петия връх в света – връх Макалу. И съм благодарен, че боговете ми позволиха да стъпя на тези две високи коти на земната кора, да си изпълня една от мечтите ми в живота.

Б: Еверест е бил мечта за Вас?

Дойчин Василев:

Ами той си е мечта за всеки алпинист. Едва ли има алпинист по света, който да не си мисли, да не си мечтае понякога да се изкачи на най-високия връх на Земята. Все пак, както другите спортисти си мечтаят да отидат на олимпийските игри, така и ние мечтаем да отидем ако не на самия Еверест, поне на някой от по-малките осемхилядници.

Б: Атакувате върха сам и на 8200 метра намирате оставена палатка, в която пренощувате. Това е шанс за оцеляване и шанс за постигане на успех. Ще ни разкажете ли повече?

Дойчин Василев:

Ами да – това беше една доста щастлива случайност. Ако тя не се беше осъществила по този начин, щях да потърся подслон в палатките на руските алпинисти, които бяха в съседство на тази височина или в най-лошия случай да продължа да изкачвам Еверест, докато го изкача и се върна, без ........

Б: През 84-та година започва първата българска експедиция към Еверест. Вие сте участник в нея. Това е, Вие го наричате Dream Team – най-добрите алпинисти на България. Чувствахте ли се разочарован, че тогава не можахте да изкачите върха?

Дойчин Василев:

Да, тогава, за съжаление, така се получи... Аз имах своя шанс да изкача върха реално на края на експедицията, но допуснах да си осветя очите и тази снежна слепота ме лиши всъщност от този шанс. Прецених, когато тя премина, че е по-разумно да сляза обратно, отколкото да нагнетявам още драматизъм в експедицията. Тъй като само ден-два преди да се случи това с мен, Иван Вълчев и Методи Савов изкачиха върха, след това Кирил Досков и Николай Петков ги настигнаха на слизане. Помогнаха им, до известна степен, да слязат. И това беше всъщност един логичен завършек на тази драматична експедиция.

Б:

По време на тази експедиция Христо Проданов поставя няколко рекорда – за съжаление остава под върха. Какви са Вашите спомени за 20 април, как преживяхте смъртта на Христо?

Дойчин Василев:

Ами това не се преживява лесно – да загубим един колега от експедицията. Никому не е приятно. И предполагам, че и колегите са страдали. Опитахме се да му помогнем да слезе. Людмил Янков почти го беше достигнал, но измръзна. Той плати с измръзвания на ръцете си. Шерпът, който беше тръгнал с него – също беше спасен от нашите колеги Трифон Джамбазов и Иван Вълчев с кислород в петия лагер. Изобщо – оказа се впоследствие, че тази прибързана атака доведе до този драматизъм и до гибелта на Христо. Той, бих казал така – на спортен език, малко преигра и заплати за това с живота си.

Б:

Мислено ли е някога да се направи експедиция, която да потърси тялото на Христо Проданов и възможно ли е да се случи това?

Дойчин Василев:

О, това е много труден въпрос. Аз няколко пъти съм го повдигал в разни интервюта. Нормално беше да се направи нещо, но с оглед на това, че той остана много високо по Западния гребен. Технически трудното там е, че трябва да отиде доста солидна група алпинисти да направят някакъв опит да го намерят. Но след 84-та година настъпиха такива промени в България, че вече на много хора не им се мислеше за алпинизъм и други върхове. Дойде демокрацията и всички започнаха по друг начин своя живот.

Б: За Вас лично какво е Еверест? Какво Ви даде той и какво Ви отне?

Дойчин Василев:

О, Еверест... Какво ми е отнел? Отнел ми е вероятно част от здравето. Отне ми една голяма мечта, защото след него трудно се намират подходящи цели. А ми даде – даде ми какво? Даде ми самочувствие, даде ми гордост. Аз се радвам, че имах щастието да го видя в хубаво време. Да развея българското знаме и да видя Земята от тази космическа височина и по живо, по здраво да сляза долу, за да мога да разкажа на моите приятели, познати, на всички българи за това незабравимо предизвикателство и приключение.

Б:

А промени ли Ви Еверест?

Дойчин Василев:

Всеки връх променя алпинистите след изкачването му, защото борбата, която те водят горе – е един интензивен живот, който долу не могат да го изпитат. Заплащат със здраве, а понякога и с живота си по време на изкачвания. На мен Еверест ми даде увереност, че правилно съм преценил всички обстоятелства преди изкачването. Правилно съм си организирал експедицията и бях щастлив, че успях да го изкача. Иначе – отне ми върхът, може би част от здравето – това ще го разбера вероятно много скоро. Отне ми и години на нормален живот, но аз не съжалявам. Защото планините всъщност са нашият роден дом.

Б:

За какво мечтаете в момента и с какво се занимавате в момента?

Дойчин Василев:

Аз съм в пенсия. Занимавам се с фотография, пиша разни работи, правя снимки и филми, с туризъм се занимавам. Когато мога, катеря все още по нашите върхове. Водя туристи да видят Еверест отблизо и често имам срещи с обикновени хора, с ученици, разговаряме за планините. За планинския свят... И това ми дава сили да продължавам.

Б:

Благодаря.