Интервю с Кирил Досков

Б: На 20 февруари поемате пътя към Еверест. Към какво се устремихте – към предизвикателство, себедоказване, мечта? Какво беше за Вас Еверест?

Кирил Досков: Вече не си спомням, че е било точно на 20. Беше много отдавна. 30 години са малко и не малко. Трудно ми е да кажа... За нас тогава, в тези условия на живот през 80-те години и на възрастта, на която бяхме – все пак малко по-млади, тогава алпинизмът беше, може да се каже, основното занимание в живота ни. Независимо, че паралелно имахме и други занимания, като учене и т.н. Но така или иначе на тези години най-важното за нас беше това, което правим в планините. Разбира се, когато отиваш на една такава експедиция, особено тогава... В тези условия беше нещо изключително да се отиде и единствената възможност беше чрез една национално организирана експедиция. Сега вече нещата са съвсем други. Тогава беше така. Разбира се, това е нещо, което вълнува и мобилизира един млад човек.

Б: Как се породи желанието да отидете на Еверест?

Кирил Досков: Когато се занимаваш с алпинизъм – това не е желание, това е естествен стремеж да ходиш на всички върхове. Когато става въпрос за най-високия – естествено, че никой няма да се откаже от това и после всеки в зависимост от собствената подготовка преценява дали иска или не иска, дали би желал да вземе това предизвикателство. За нас, както казах, това беше основна дейност тогава и, разбира се, всеки от нас е смятал, че е готов за това.

Б: Какво Ви даде и какво Ви отне Еверест?

Кирил Досков: Трудно ми е да кажа. Много естествено, когато в една такава сравнително ранна възраст постигнеш нещо, което се смята за значимо в определена област на човешката дейност, човек придобива някаква вътрешна самоувереност и смятам, че това му помага да се справя с други неща в живота и да предприема други неща в живота по-лесно. Не мога да кажа, че ми е отнел нещо. Напротив.

Б: Изкачвате върха на 9 май, един ден след Иван и Методи. На слизане от Еверест буквално летите към Методи, който е в беда, за да му окажете помощ. Планината ли възпитава тези качества на отдаденост, приятелство, безрезервност или човек го носи в себе си?

Кирил Досков: Бих казал и двете. От една страна, ако намериш някой на пътя – ще му помогнеш. Има хора, които няма да му помогнат. И, за съжаление, в планината е същото. Когато се казва, че планината възпитава – за съжаление има примери, в които хора подминават в планината други, изпаднали в беда, без да им помогнат. Както и на пътя. Така че това са по-скоро човешки качества. Тук може да се спори. Някои казват, че в планината тези взаимоотношения се подсилват. Има и обратни примери. По-скоро това са човешки качества, които съвсем естествено, когато особено в една такава експедиция – когато става въпрос за човек от нашата експедиция и човек, с когото се познаваме от години и сме преживели много неща, няма как да го оставим. Абсолютно. Не смятам, че трябва да се задава този въпрос.

Б: По време на подготовката на „Еверест 84” питат участниците – всички вас, защо ще минете по Западния ръб? Като изключим факта, че това е бил единственият разрешен ви маршрут, вие отговаряте: „Поне да се знае, че сме направили нещо”. Как оценявате от позицията на времето тази експедиция?

Кирил Досков: Не би трябвало аз да давам такава оценка. Това е един маршрут, който е преминаван само два пъти и от нашето преминаване не е повторен. Това само по себе си говори, че е един от трудните, ако не и най-трудния път към върха... Зависи от метеорологични условия, зависи от много неща. Това е един технически сложен маршрут и в стойностната таблица на алпийските изкачвания, на алпийските постижения – в алпинизма няма метър и хронометър... Тази стойностна таблица, за съжаление, може да се оцени само от специалисти, т.е. от хора вътре в самата среда алпийска, които могат да кажат „това нещо има по-голяма стойност от другото”. И в тази алпийска вътрешна класация едно Западно ребро на Еверест стои доста високо. Така че от спортно-техническа гледна точка и то за тогавашното време е едно постижение.

Б: От позицията на родител, на баща на трима синове, как гледате на риска? Ако те решат да се отдадат нас екстремни занимания, ще ги спрете ли? Въобще човек на премерения риск ли сте?

Кирил Досков: Премерен риск е нещо много относително. Всички, които поемат риск, казват, че приемат премерен риск. Риск има навсякъде. Много е трудно да се степенува дали е по-опасно да караш ски по необработени терени, дали да караш сноуборд в града и да си чупиш костите, дали да караш бързо кола или мотор. Навсякъде има риск. В планината също. Разбира се, там се разделя на обективен и субективен риск, които понякога е много трудно да се разделят. Ако моите синове започнат да се занимават с нещо, което се смята за рисковано, няма да ги спра, разбира се, просто ще им кажа да внимават. Нищо друго не мога да им кажа. Не може да се каже, че алпинизмът е някакъв много по-голям риск в сравнение с други дейности човешки. Рискът се намалява с определена подготовка. Субективната част на риска се намалява с определена подготовка. Обективната част на риска може да се намали с някаква теоретическа подготовка и практическа, разбира се, за условията в планината, за лавинно-ледени условия и т.н. , които могат да дадат една по-добра преценка в определени условия какво да се прави и какво да не се прави.

Б: Струва ли си човек да рискува, ако е поставен пред обстоятелството единствено днес и сега да може да постигне това, към което се е устремил?

Кирил Досков: Както казах – риск има навсякъде. Човек може да рискува дали да се ожени за тази жена, примерно. И това също е определен риск. Човек може да рискува дали да поеме по този път – за един университет или да се занимава с определена работа. Така че веднъж като си решил, смяташ, че си готов да поемеш някакъв път – било то с повече или с по-малко риск, ти го поемаш и разчиташ на собствените си възможности, на подготовката, която си дал преди това, за да намалиш риска.

Б: Живеете във Франция и работите там. С какви чувства се връщате в България?

Кирил Досков: Аз съм много често в България. Един от синовете ми учи в София, в Спортна академия. Така че изобщо не съм скъсал с България. 7-8 пъти в годината съм за по една седмица в България. Независимо, че живея и работя на друго място.

Б: Какво е ежедневието ви във Франция, успявате ли да се занимавате с някакъв спорт там?

Кирил Досков: Първо аз съм много рядко във Франция. Работата ми е такава, че пътувам много и се занимавам със спорт, когато мога и с какъвто мога спорт. Спортът вече не е някаква състезателна и изграждаща дейност, той е по-скоро за поддържане на общо здраве и на добро самочувствие. Така че аз обичам много и различни спортове и доколкото състоянието на ставите, което се влошава с всяка година, позволява – практикувам много видове спорт.

Б: Занимавали ли сте се и с гмуркане?

Кирил Досков: Когато бях малък аз се гмурках доста и на доста дълбоко, но от доста време вече ми е трудно да отида на море.

Б: Това е свързано със служебни ангажименти?

Кирил Досков: Да, да...

Б: А за Вашето семейство ще ни разкажете ли?

Кирил Досков: Да, живея във Франция. Жена ми е физиотерапевт в Париж. Имам трима сина – на 23, 21 и 18 години. Най-големият ще става журналист. По-вероятно е да се насочи към спортната журналистика. И тримата спортуват, без да се заминават със състезателен спорт. Средният учи в Спортна академия – тук, също за физиотерапевт. Ще наследи майка си. А най-малкият сега завършва гимназия и по-скоро се ориентира към инженерни науки – т.е. към дейността, с която аз се занимавам.

Б: Какво послание бихте отправили към хората, които сега носят в сърцата си мечтата за Еверест?

Кирил Досков: Да не взимат Еверест като самоцел, т.е. обезателно този връх, който по някаква математическа стойност е най-високият. Той нито може да се смята като най-красив, нито като някаква обезателна самоцел в кариерата на един алпинист или пък човек, който обича планината. Така че Еверест вече... самият път към Еверест, както е направен с тези комерсиални експедиции – с подготовки на маршрута, с нов тип екипировка, нов тип подход към такова изкачване, няма вече тази спортно-техническа стойност, каквато имаше преди. Така че остава само някаква комерсиална, да я нарека, стойност, че си бил на най-високия връх на земята. Бих посъветвал хората, които се занимават с алпинизъм активно, да търсят по-скоро пътя, да търсят по-скоро изживяването сами или с техни партньори, с които обичат да бъдат заедно в планините, а не обезателно имена и цифри като върхове и като надморска височина. Една стена – красива, направена с приятели, има много по-голяма стойност вътрешна за всеки един човек, отколкото един Еверест, изкачен с хора, с които нямаш нищо общо в една комерсиална експедиция.

Б: Поддържате ли връзка с някого от вашата експедиция? Зная, че се виждате с Николай Петков...

Кирил Досков: Разбира се, с всички, абсолютно с всички, с които имам възможност, когато съм в България и когато те са тук... И не само с тези от самата експедиция, а изобщо с хора от нашето поколение и от по-младото поколение. Много се радвам, че в България има едно много добро поколение момчета и момичета, които правят нещата в планините така, както трябва. Това ми носи някакво вътрешно удовлетворение. Независимо че аз не съм свързан така, както Николай е свързан с това поколение... Което му прави много голяма чест, че до една такава, да не ми се обиди, пределна възраст е в активна още форма. Това, което Николай прави в алпинизма се равнява да имаш престижни постижения на 8 поредни олимпиади, ако се сравни с някакъв олимпийски спорт. То е за уважение и е мостът към няколко поколения вече български алпинисти, което допринася и за развитието на това поколение, за което говоря.

Б: Накрая ще Ви помоля да кажете няколко думи за Христо Проданов...

Кирил Досков: За мене е по-трудно, както ви казах, по-трудно е да говоря за Христо. По-скоро трябва да се питат хората от неговото поколение, които са прекарали много години, няколко десетки години заедно в планините. Ние познаваме Христо само от последните 2-3 години преди експедицията и от самата експедиция. В алпинизма без амбиция нищо не може да се постигне, т.е. вече до каква степен тази амбиция е съпоставена с условията и с възможностите... Но при Христо тези неща, бих казал, чебяха съпоставени. Т.е. неговата голяма амбиция беше на нивото на неговата подготовка и на нивото на неговите възможности. И не бих осъждал Христо, както има много хора, които осъждат Христо за... Има и много дезинформация, разбира се, за това по какъв начин е тръгнал нагоре да направи това, което направи или да не донаправи това, т.е. трябваше да се върне, нали, в идеалния случай. Не бих го осъждал за тази негова дейност, просто това беше негов избор и, за съжаление, не успя да го довърши докрай.

Б: Благодаря Ви.

/Интервюто е направено на 19 февруари 2014 година/