Интервю с Петко Тотев

Б: Току-що слязохте от скалите. Оттук ли започна пътят към Еверест?

П.Т. За много от нас нещата започват оттук – от скалите край София, родния град. Лично за мен те започнаха наистина оттук. Това е първото място, където съм катерил. А същата година – 76-а година на скалите край Лакатник с Николай Петков направих първото категоризирано изкачване по дълъг маршрут. Но първите стъпки ги направих тук, на Витоша, на скалите на Комините.

Б: какви чувства ви вълнуваха, когато ден след рождения си ден поехте пътя към Еверест?

П.Т. Вълнуващо беше. Знаехме, че тръгваме, впускаме се в една невероятна авантюра. Авантюра в най-добрия смисъл на думата, не в някакво безумно начинание. В едно начинание, което беше много сериозно подготвено. Бяхме преминали изключително дълга и тежка подготовка и за съжаление не всички, които бяха показали добри качества, можеха да попаднат. Така че ние бяхме избраници. Съответно заминавахме с цялата отговорност и съзнание, че трябва да направим всичко възможно за една успешна експедиция. Разбира се, имаше и вълнение, съмнение. Но пък имаше и много хубави моменти, защото специално за мен и за Диньо Томов – бяхме двамата най-млади участници в експедицията, ден преди заминаване бяхме навършили 25 години. Вълнуващо. Изключително вълнуващо. Отивахме в един нов свят. Дотогава не бяхме катерили в Хималаите. Повечето. Само една част от участниците бяха се включили в предишната експедиция на Лхотце. И в тази експедиция имаше едно, така за го нарека, съзвездие от млади катерачи, алпинисти, които тепърва щяха да се доказват.

Б: Мечта ли е Еверест?

П.Т. Желанието да се изкачи най-високия връх е нещо естествено, бих казал, за човек. Стремежът към недостижимото –то е в дълбините на Земята, в океана или един планински връх – е един естествен порив. Да, за хора, които се занимават с алпинизъм, той е изключително привлекателна цел. Сами виждате, че в последните години върхът е посещаван изключително много от алпинисти, които правят опити за изкачването му. Нещата много са се променили. Добре е експедицията на Еверест от 84-а година да се оценява от гледна точка на времето, в което тя се е случила, а не от гледна точка на днешното развитие. Нещата доста са се променили. Включително и ако щете и с възможността да имате една доста точна метеорологична прогноза. Това, което в онези години просто нямаше как да се случи.

Б: Затова и постиженията ви са толкова стойностни. Вие правите изкачване по един изключително труден маршрут.

П.Т. Да, в действителност това е една прекрасна кулминация в тогавашното развитие на алпинизма в България – изкачването на най-високия връх при това по един от най-трудните маршрути. Едно много сериозно постижение, което и в световен мащаб намира своята стойност. Една прекрасна кулминация на експедиционния алпинизъм за България с много стойностно изкачване, за съжаление, платено с най-високата цена – живота на един от участниците.

Б: Христо Проданов е на върха на 20 април. Това е най-ранното изкачване на върха в историята. Той поставя и други рекорди...

П.Т. Вижте, от гледна точка на рекордите – има изключително много рекорди, записани на този връх, но аз се боя, че бихме изпадали в... бихме се отдалечили от същинското, от най-важното, най-стойностното. Христо наистина в рамките на експедицията направи едно много важно, бих казал за него, но и за българския алпинизъм постижение. За съжаление, отивайки малко, прекрачвайки онази граница, след която не винаги има връщане. Експедицията от 84-а година беше една изключително драматична експедиция и когато Христо достига върха, този драматизъм в действителност се отприщва с всичко, което се случва след това – опитите да му бъде оказана помощ, всички останали свръзки изоставят, всичко останало, което се извършва по маршрута и предприемат една безпрецедентна акция за оказване на помощ, в която начело на върха се оказва Людмил Янков. За порива си да окаже помощ на своя приятел – Христо Проданов, Люси заплати с една много тежка нощ на над 8000 метра, сериозни измръзвания на пръстите, загуба на част от фалангите, което не го спря и след години да продължи да се катери и един ден да намери смъртта си в планината. Много драматизъм. Последвалото лошо време оказа, нали фактът, че много хора се оказаха на голяма надморска височина и трябваше да се евакуират, след като беше ясно, че Христо вече няма да се върне. Поставиха експедицията в пред много трудно изпитание... пред експедицията. Като имаме предвид времето, в което тази експедиция се случи, беше осъществена – огромния натиск, който беше оказан от партийни, по партийна и друга линия върху ръководителя й, който обаче се оказа на висота и взе едно трудно решение, изключително трудно решение, но Аврам Аврамов имаше подкрепата на целия състав на експедицията - решението експедицията да продължи, което доста рядко се случва при подобни експедиции в Хималаите, когато загине някой от участниците обикновено това е повод експедицията да приключи дейността си и да напусне базовия лагер и да се завърне у дома си. Добрата подготовка, наличието на един много силен екип позволи на Аврам нали и след първото изкачване, което, за съжаление, завърши със смъртта на Христо да създаде необходимата организация и заедно с целия състав на експедицията, експедицията да се доведе до един успешен край, който не мина без драматизъм. Знаете, известни са много от нещата, но малко се коментира това, че експедицията можеше да се превърне в последния момент в може би най-голямата трагедия в района на Еверест. Огромна лавина пресече ледника, непосредствено зад слизащата група, която помагаше на Методи Савов вече на равната част на ледника Кхумбу да се спусне до лагера с тежките измръзвания, които имаше на краката. Методи беше проявил нечовешки усилия и воля да слезе от върха, да пресече целия ледник Кхумбу до долу, до равното, под последните сараци, където вече един много голям екип от всички, които бяха свободни в момента, го посрещна и му помагаше да слезе. От базовия лагер гледахме светлинките на ледника, когато видяхме и чухме огромната лавина, която се спуска. Тя буквално помете ледника, но светлинките останаха да светят – мина зад тях. Та при едни подобни начинания в Хималаите фаталният изход никога не е изключен. Всеки от нас съзнава, че една грешна стъпка или това да се окажете на неподходящото място, когато един сарак се откъсне и пада в пропастта, можете да се окажете на пътя му и дотам всичко да приключи.

Б: 20 години след първата експедиция вие покорявате Еверест и сте на най-високата точка на света. Какво е чувството там?

П.Т. Ами аз имах невероятен късмет, щастие – да попадна в може би идеалния ден за изкачване на върха. Беше малко студено, но иначе прекрасно, ясно време, с тук-там пръсната ниска облачност над върховете около нас долу, ниско, но горе на върха беше перфектно времето. Невероятно усещане, защото вие се изкачвате на един връх, който е много по-висок от всичко, което е около вас и буквално, когато се огледате на 360 градуса върхове, които от базовия лагер, когато стоите и гледате, изглеждат като едни исполини около вас, сега са едни джуджета ниско долу. Вие сте някъде изключително високо. Едва ли не усещането е, като че сте в Космоса и гледате Земята. Имате чувството, че виждате, усещате, че тя е едно кълбо, а вие стоите на едно връхче на него. На върха обаче човек няма много време да се отдава на чувствата си, защото, когато човек вече е натрупал малко опит знае, че по-тежкото е слизането. Слизането, което винаги се осъществява на фона на една голяма умора, а и по маршрути, въпреки доста екипировка, която вече има по някои от тези маршрути, тя не е навсякъде, не навсякъде можете да ползвате осигурителни въжета и всяка грешна стъпка може да завърши в пропастта на хиляди метри под мястото, където сте.

Б: И при тази експедиция има жертва. Можеше ли това да се избегне?

П.Т. Ами, трудно е да се каже. Може би не трябва да се казва може ли или не. Това означава, ако всяка една стъпка може да ви е последна, защото сте изложени на много рискове, свързани с метеорологичната обстановка, терена, каменопади, лавини. В една експедиция хората влагат всички знания и опит да намалят тези рискове до приемливи граници. Трудно е да намерим този баланс, тази граница, да не я прекрачим – нали, момент, от който вече връщане назад няма. Христо Христов беше един много талантлив млад алпинист и така – много добре подготвен и с невероятна воля и желание да осъществи изкачването. Може би малко опит му липсваше да прецени в кой момент да спре. Но много трудно е да кажем. То е както за експедицията от 84-а година. Сега вече от висотата на миналите години, опита, знанията, които имаме – нали, много често се коментира не можеше ли Христо да слезе към Южното седло и дали това не беше добре да го има и в тактическия план. Реално всички след това, които изкачват върха, слизат оттам. Да, може би Христо щеше да бъде жив, ако беше слизал към Южното седло, но има още много други фактори, които тогава би трябвало да се отчетат, а и това не беше предвидено. След години може всякакви анализи да правим, но това, което се случва 84-а година и 2004-а година – това са събитията, начинът, по който всеки един от нас е реагирал, решенията, които всеки един е взимал, както Аврам, нали, или впоследствие Методи Савов. Сега това вече, когато тези събития и експедиции са приключили – ние можем да правим анализи, но ние ги правим вкъщи или някъде в зала, на топло, и няма как да отчетете всички други фактори, които влияят там, горе.

Б: Какво ви даде и какво ви отне Еверест?

П.Т. Планините изобщо ни дават много.- Всеки от нас живее изключитебно пълноценно, когато има възможност да бъде в планината и да отделя колкото се може време за любимите си занимания – изкачвания, ски – всичко, свързано с планината. За съжаление, планината и ни отнема доста. И бих казал – на първо място това са много приятели, които вече не са сред нас. Които планината ни отне. Но ние всички сме го приели това и фактът, че продължаваме... Доста от колегите от експедицията все още се катерят, а някои от тях – като Николай Петков, на много добро ниво и правят сериозни изкачвания. Така че хубаво е, че можем да бъдем в планината, дори и днес, въпреки че времето не е идеално. То е такова, каквото е. Хубавото в планината е, че това е един свят на контрасти – контрасти между високо-ниско, тъмно-светло, убийствен студ и изпепеляващ пек. Всичко това във високата планина е много по-подчертано. Едни много истински усещания. Това, което на съвременния човек понякога му липсва, ние го намираме в планината.

Б: А към какви нови върхове гледате днес, не само планински, а и в живота. И освен това – в името на какво бихте рискували?

П.Т. То човек не трябва да възприема така нещата, че рискува в името на нещо. Напротив – всички и катерачи, и алпинисти са хора, които преценяват риска, познават риска и го управляват, тоест предприемат всички необходими действия, този риск да бъде сведен до един приемлив минимум. Така че аз последните години доста поработих върху това да направя по-безопасни някои катерачни обекти. В тази насока доста работа се отхвърли в България и фактът вече, че във Враца, Лакатник, Велико Търново, тук, около София вече да не говорим – Комините и някои други обекти, позволяват катерачите да катерят при едни относително безопасни условия. А иначе след Еверест може би най-значимото изкачване беше с Иван Кожухаров на Монблан, когато нашият приятел, претърпял тежка злополука в Алпите, се изкачи заедно с нас, въпреки че в живота си той е прикован в инвалидна количка. Това беше също едно усилие на един голям екип – невероятно изкачване.

Б: Благодаря.

/Интервюто е направено на 23 февруари 2014 на Комините - Витоша/