Интервю със Стамен Станимиров

Въпрос: Господин Станимиров, Еверест е мечта за всеки алпинист. Какви чувства ви вълнуваха преди 30 години, когато поехте пътя към своята мечта?

Ст. Станимиров: Общо взето спомени за чувствата избледняват, но ние бяхме едно щастливо поколение. Това, което е останало е просто един късмет. Наистина поколения алпинисти са мечтали да попаднат в експедиция за изкачване на Еверест. Дори само да го зърне човек беше мечта. Ние бяхме едно щастливо поколение, което с течение на обстоятелствата, на нас се падна честта да осъществим тази мечта не само за себе си, но и за поколенията преди нас.

Въпрос: Имате ли спомени от експедицията, които не са известни на широката общественост и бихте искали да разкажете сега?

Ст. Станимиров: Е, то за споделяне – по най-различни поводи и случаи, когато се съберем – споделят се много неща. Почти всичко е описано за експедицията. Много неща са казани. Разбира се, сигурно има и неща, които може още да се кажат, но някакъв конкретен спомен сега в момента не се сещам.

Въпрос: В книгата си „Мечта отвъд долините” Людмил Янков пише нещо много интересно. На височина 8150 метра вие участвате в изграждането на 5 лагер. Съжалявате ли, че не се качихте на върха?

Ст. Станимиров: Ами, да, то е един случай, който преди години го споделих някъде и явно някъде е и описан вече. Това беше по времето, когато възстановявяхме лагерите след случая с Ицо, който, знаете, остана горе. Взе се решение експедицията да продължи дейността си. В такъв смисъл, че една от основните цели този път не беше върха. Ние се стремяхме да достигнем макар и до тялото на Ицо, тъй като той беше над т.нар. щурмови лагер на 8120 метра на пети лагер. И ние с Петко Тотев тогава си спомням, че нашата задача беше да изградим отново лагера, който беше отнесен от свличащ се сняг – силно казано лавина. От ветровете. Лагерът представляваше една палатка и наистина тогава... с ръководителя тогава на място имахме уговорка при възможност от наша страна да продължим нагоре, като целта беше основно да се достигне до ... макар и до мястото на Ицо, да се види – вече там на място трябваше да се решава дали ще се сваля или... Но, оказа се, че тогава с Петко се разделихме. Аз останах да нощувам на лагер 5. Той си изпусна пухенката долу, беше доста студено, трябваше да се смъкне на по-ниско ниво. Аз останах сам, довърших там нещата и алтернатива нямах кой знае каква друга. То беше ясно. Ицо Проданов направи един самостоятелен опит. Разговорът беше в общи линии в тази посока – аз просто попитах Людмата тогава, ако ти си на мое място какво би направил. Естествено, той не ми даде еднозначен отговор. На тази височина ние имахме, всеки един, който се озове там сам, негова е преценката дали ще тръгне надолу или нагоре. Не става въпрос да се съди който и да било. А пък вариантите там са вече – или нагоре, или надолу. Аз реших да не предприемам излишни рискове. Нямах опита, който имаше Ицо, въпреки че в техническа и физическа подготовка се чувствах и аз отлично, и Петко Тотев, и цялата група беше много добре подготвена, просто много силна експедиция. И предпочетох да сляза надолу. Не съжалявам, никога не съм съжалявал, дори и тогава. С най-голямо удоволствие си спомням на слизане следващата група, която отиваше нагоре – това бяха Методи Савов и Иван Вълчев, нали след това срещнах и Кирил Досков и Николай Петков. Дори след слизането Иван Вълчев специално ми благодари, че лагерът беше от тях намерен в добро състояние. Всички там чували бяха – постарах се да ги изсуша, изкарах една нощ – беше не лоша нощ, макар и на 8120 метра. В общи линии това е.

Въпрос: Как ви промени Еверест, какво ви даде, какво ви отне тази експедиция?

Ст. Станимиров: Всъщност, аз нямам усещането, че нещо ми е отнел Еверест. Лично аз съм – мисля се за галеник на съдбата, че съм попаднал сред тия хора, че съм участвал в тази експедиция. Много неща ми е дал.

Въпрос: Животът ви продължава да е свързан с планината. Посвещавате времето си на работата с деца. Разкажете ни повече за ежедневието си 30 години след Еверест.

Ст. Станимиров: Ами, в общи линии това е моето ежедневие – в смисъл зимата работя в Банско като ски учител, планински водач – водя групи с туристи, които се придвижват в планината, изкачваме върхове, спускаме се. Когато има такива групи. През лятото наистина организирам в град Кюстендил малко приключенско еко селище за деца, седмични програми – от понеделник до петък. На една изкуствена катерачна стена, занимавам ги с катерене, ориентиране – все туристически спортове – това, което цял живот съм правил. В тази посока и сега гледам, макар и не много, но човек да преживява, да изкарва някакви пари.

Въпрос: Ако сега, 30 години по-късно, пак се направи такава експедиция по-лесно ли ще бъде изкачването?

Ст. Станимиров: За мене едва ли. 30 години по-късно едва ли ще бъде по-лесно, но ако се направи такава експедиция, в България има много млади алпинисти, катерачи , които са на много високо ниво вече. И екипировката е по-лека, по-хубава – не казвам, че нашата екипировка беше лоша, но и ... вече има и голям световен опит, но не е само Еверест за изкачване. Има много хубави върхове по света, които все още не са изкачени и може би чакат някой да дръзне и да се изкатери там, да открие нещо ново там, където човек не е стъпвал. Може би и това е смисълът на планинарството и алпинизма.

 /Интервюто е направето на 15 март 2014 в Банско/